Мъжете се биеха в житно поле. Класовете грееха златни, готови за жътва, а стъблата зеленееха. Но вече нямаше жито. Нямаше високи зелени стъбла. Толкова много снаряди се бяха взривили в полето, че не остана изправено стъбло.
Докъдето стигаше поглед, се простираше море от трупове. Там, където преди бе житото, сега лежаха преплетени тела в синьо и сиво.
Кавалерията отблъсна генерал Дабълдей при опита му да излезе на пътя за Хейгърстаун. Полето наоколо беше надупчено като решето от снарядите. Стоунуол Джаксън упорито бранеше фронта, но смъртта, обградила живите, които продължаваха боя, беше ужасяваща.
Брент се биеше рамо до рамо с баща си и брат си — пълнеше оръдието. При оръдието бяха необходими шестима, и ако някой беше улучен, друг заемаше неговото място.
Стърлинг се опитваше да пее и да се шегува през цялата сутрин, докато битката бушуваше и труповете се стелеха върху огромната шир на полето. Сини и сиви. Сини и сиви.
Ръцете на Брент бяха почернели от барута, мускулите му — свити. Едно разбра той през този ден за армията на Вирджиния — тя не отстъпваше. Мъжете бяха упорити бойци. Генералите оцеляваха с дързост и издръжливост.
Трудно беше да се определи кой печели битката. От седем до дванайсет часа боят продължаваше в житното поле край една малка църква. До обяд известията бяха, че конфедератите са изгубили шест хиляди войници, а федералите — седем хиляди. Зашеметяващи цифри. Но това не бяха само цифри. Това бяха купчини преплетени тела върху земята, където някога бе расло жито.
— Какво правим тук, Брент? — уморено попита Стърлинг и избърса потта от челото си. По лицето му останаха петна от черния барут.
— Бием се за Конфедерацията — безизразно отвърна Брент.
Стърлинг се изсмя сухо.
— Конфедерацията. Брент, започнахме войната, за да запазим правата на Южните щати. Наистина, робството беше въпросът на деня, но ние всички се борехме за правата на щатите. А сега аз съм в Мериленд и гледам как край мен загиват хора, докато в това време домът ми е завладян, а мен ме няма, за да го защитя.
— Внимавай, Стърлинг! — изкрещя Брент в мига, когато един снаряд изсвистя над главите им и избухна на метър. Сякаш силни горещи ръце сграбчиха Брент и го хвърлиха във въздуха като листо. Сгромоляса се тежко на земята. Няколко секунди лежа неподвижен, задъхвайки се в горещия влажен въздух. После се размърда. Нищо строшено. Но във въздуха имаше толкова много барут, че не виждаше нищо. Изправи се на колене и запълзя, слушайки мъчителните стенания на ранените, които се носеха отвсякъде.
— Стърлинг? Татко?
Намери брат си, едва когато димът се разпръсна. Тънка струйка кръв се стичаше от устата на Стърлинг. Но не тя изплаши Брент, а кръвта около раната в корема на брат му, която той притискаше с ръце.
— Брент?
— Тук съм, Стърлинг. Не се опитвай да говориш, ще те изведа.
Стърлинг глухо се засмя, но се задави.
— Помниш ли магнолиите, Брент? Как се надвесваха ниско над алеята? Обичах да препускам по нея, докато видех „Саут Сийз“ да се извисява над дърветата… Помниш ли, Брент?
— Да, Стърлинг, помня. Не говори. Всичко ще се оправи.
Брент го повдигна, за да стегне раната с дрехата си, и брат му изкрещя. Трябваше да го изведе от бойното поле. Да намери хирург. Господи, къде можеше да намери хирург в този хаос от сини и сиви трупове?
Пред тях се ширеше гората. Отвъд нея битката бушуваше край малката църква. В чии ръце е църквата, питаше се Брент. Дали щеше да получи помощ?
Той издърпа брат си от обсега на артилерийския огън и намери спокойно сечище в гората. Стърлинг отвори очи.
— Грижи се за „Саут Сийз“, Брент. И за Патриша и Патрик…
— Мълчи, Стърлинг — сопна се Брент, опитвайки се да скрие тревогата си зад раздразнение. — Лежи спокойно и дишай бавно.
— Носилка!
Чул вика, който идваше отблизо, Брент се обърна. От дима не виждаше нищо.
— Носилка! — извика и той. Изглежда наблизо имаше санитарен пункт.
— Идвам… Извикайте пак, за да ви открия!
Гласът, който му отговори, беше нисък, спокоен и вдъхващ доверие. Брент се надигна и се взря през дима и листата. Видя човек и замръзна на място.
Човекът беше в синя униформа. По златните нашивки на ръкавите му Брент разбра, че е капитан. Рижата му коса беше късо подстригана, кафявите очи — големи, топли и умни. Беше почти на неговата възраст и го гледаше със същото учудване.
Дълго стояха така, кръстосали тревожни погледи. После севернякът обърна очи към Стърлинг.
— Тежка рана, а?
— Така мисля — кратко отвърна Брент.
Капитанът коленичи до Стърлинг и махна импровизираната от Брент превръзка.
— Може и да не е чак толкова тежка — промърмори той, разкъса куртката и ризата и оголи плътта.
— Трябва да го изведа оттук — с пресипнал глас изрече Брент. Беше очевидно, че гората и църквата са в ръцете на янките.
Капитанът се обърна към него.
— Не бива да го местиш без помощ. Това може да го убие.
Брент преглътна, гърлото му беше пресъхнало.
— Не мога да го оставя — прошепна едва.
Капитанът се изправи, прехапал устни.
— Слушай, южняко. Всички слухове за хирурзите на янките, които убивали повече южняци от артилерията, са празни приказки. Аз съм лекар, сър. Положил съм клетва да спасявам живота на хората. Остави го на мен. Това е единствената му надежда. Тази земя вече е окъпана в кръв. Хиляди загинаха и още толкова ще загинат. Не позволявай да умре и той.
Стърлинг изведнъж простена. Брент коленичи до него.
— Стърлинг, чуваш ли ме? Това е капитан… ъ-ъ…
— Капитан Дърбин, медицински корпус — изрече мъжът и коленичи от другата страна на Стърлинг.
— Запознах се с Дърбин в Ню Йорк преди войната — излъга Брент. — Той ще се погрижи за теб.
— Не! Не ме оставяй да умра при янките.
— Ти няма да умреш, Стърлинг! Никога не съм искал да се занимавам с плантацията. Ти трябва да живееш поне заради „Саут Сийз“, Стърлинг! Само янките имат провизии и медикаменти! Само те…
Една ръка докосна рамото му. Брент се вгледа в очите на капитана. Дърбин каза:
— Той изгуби съзнание. Няма нужда да говориш повече. Може да умре, но давам дума, че ще направя всичко възможно да го спася. А ти най-добре изчезвай оттук. Затворът не е най-хубавото място на света. Кажи ми как да се свържа с теб. Ще пиша за състоянието му веднага щом мога.
Брент се поколеба само за миг.
— Дженифър Маклейн, Джаксънвил. Ако умре, сестра ни ще уведоми жена му и сина му.
Капитанът кимна.
— Тръгвай, южняко. Изчезвай оттук, преди да си ме изпратил на военен съд.
Брент се изправи и побягна между дърветата.
Битката продължи през целия следобед. Генерал Худ храбро се опитваше да задържи фронта в един окоп, но янките бяха много. Телата се трупаха по три-четири едно върху друго в окопа и войниците вече го наричаха „кървавата пътека“.
Ли взе решение да прекоси Потомак и да се насочи към Западна Вирджиния. Маклелън не се опита да го спре.
Най-кървавата битка в цялата Гражданска война приключи.
