Той плъзна ножа между копчетата на нощницата й и зацелува плътта, като я дразнеше с хладното острие, заплашваше я, но не оставяше дори драскотина. Очите й бяха приковани в неговите, това беше хипноза, гняв. И тя стисна зъби, но не каза нищо, докато той режеше копчетата едно след друго. Ножът й беше скрит под нощницата, но тя не посегна към него. Времето беше нейното оръжие.
— Какво щеше да направиш, ако бях янки, Кендъл? — повтори той.
Тя вдигна брадичка.
— Не всички янки са жестоки изнасилвачи, Брент.
— Не, не са. Нито пък трябва да очакваш всички южняци да бъдат образец на благородство. Разбираш ли в какво положение се намираш, Кендъл?
— Да — отсече тя с горчивина.
Той стана, прибра ножа и свали ремъка около прасеца си. Обърна се с гръб към нея и издърпа ризата от панталоните си.
— Нямам много време — каза й той, все още с гръб към нея.
— Ти никога нямаш време — безизразно отвърна тя.
Той се извърна.
— Не мога да променя това, Кендъл.
— Ммм… — промърмори тя и сведе мигли. — Неустрашимият мъж трябва да бърза за фронта.
— Стига, Кендъл.
Тя остана неподвижно, заслушана в тихото шумолене на свличащи се дрехи.
— Сутрин е, нали знаеш — глухо изрече тя.
— И какво от това?
Значи така — влизаш и ме подмяташ насам-натам, даваш нарежданията си и скачаш в леглото. А аз, Бог да ми е на помощ, още те обичам, още те желая. Но ти ще си тръгнеш още докато леглото е топло. Ще се сетиш за мен чак когато си готов а се върнеш отново.
— Разбирам, Брент, че репутацията ми и без това е накърнена, но мисля, че Ейми все още е в къщата.
— Кендъл — нетърпеливо изръмжа той и коленичи на леглото до нея. — Не съм се връщал много, много отдавна изобщо не може да става въпрос за твоята репутация. Ние се намираме в необичайна ситуация. И съм сигурен, че семейство Армстронг напълно разбират желанието ни да бъдем едно.
Тя не искаше да усеща чувственото привличане на телата им. Не искаше да повдигне мигли и да се обърне към него. Тялото й вече се вълнуваше от неговия допир, кръвта кипваше, сърцето туптеше в сладостно очакване. Той повдигна косата й и притисна устни към тила й, леко пощипвайки плътта, милвайки я с устни и с връхчето на езика си. Топлина се просмукваше през нея, топлина, разтапяща и напираща с всяко нежно, мъчително докосване.
Не биваше да отстъпва…
Погледна го, когато той сложи ръце на раменете й и я притисна към леглото. Очите му не се откъсваха от нейните, докато разтваряше разцепения от ножа плат и оголваше гърдите й. Легна до нея, впи поглед в твърдата могила, обгърна я с ръка и с едно докосване на палеца си накара зърното да щръкне. Наведе глава и остави устните си да вкусят закръгления връх.
Кендъл разроши косата му, опитвайки се да не мисли за болезненото желание. Огънят на копнежа и жаждата изригна от незнайни дълбини.
Ръката му се плъзна под края на нощницата и пропълзя като тропическа жега от глезена до вътрешната страна на бедрото й. Там закръжи в мъчително бавни кръгове по уязвимата й плът. Той спря за миг и като дърпаше нощницата, прошепна с дрезгав глас до гърдите й:
— Да махнем това.
Тя преглътна и застина.
— Целуни ме, Брент.
— Целувам те.
— По устните, Брент. Моля те, целуни ме.
Той послушно се премести и бавно приближи устни към нейните.
Тя ловко протегна ръка, извади ножа си от скривалището му и го опря в гърлото му.
В очите му трепна изненада, после гневът превърна тлеещото сиво в оттенък на черното.
Тя бързо изрече:
— Какво ще направиш сега, Брент? Едно леко движение и ще ти прережа гърлото.
Той тихо изруга, гласът му беше глух и заплашителен. Кендъл отново преглътна, но погледът й, закован в него, не трепна.
— Всички сме уязвими, Брент. Всички можем да умрем. Твоят живот за мен е по-скъп от моя собствен, но ти си принуден да го рискуваш. И дори не питаш дали съм съгласна.
— Различно е, Кендъл.
— Как така? — тя притисна острието и по шията на Брент избиха ситни капчици кръв. — Аз съм жена. Да, ти наистина си по-силен. Но сега аз мога да сложа край на живота ти.
Той й се усмихна. Умело и спокойно посегна към ръката й, улови я и я стисна, докато тя изохка и пусна оръжието. Въпреки че го гледаше с широко отворени очи, не успя да помръдне. Той взе ножа от възглавницата и яростно го запрати другия край на стаята.
— Взех ножа ти, Кендъл.
— Само защото аз ти позволих.
— И ти успя да го опреш в гърлото ми, само защото аз ти позволих. А понеже си жена, ти ми позволи да ти го отнема.
— Това нямаше нищо общо с факта, че съм жена! Позволих ли, защото те обичам.
— Ти изгуби спора, Кендъл.
— Изгубих, когато се влюбих в теб — с горчивина отвърна тя.
— Обичаш ме и въпреки това опираш нож в гърлото ми?
Кендъл затвори очи. Но ги отвори веднага щом той здраво вплете пръсти в косата й. Целуна я отново — гневно, настоятелно и жадно. В очите й имаше сълзи, но тя не можеше да се пребори с него, нито да разбере дълбините на горещата му ярост.
Той не каза нищо, не прошепна обнадеждаващи, нежни слова. Силните, тръпнещи от нетърпение ръце разкъсаха остатъка от нощницата и тя се намери на пода. Той я люби ненаситно. Поглъщаше, завладяваше, превземаше всяка част от тялото й. Силният копнеж й позволи да настигне страстта му, да откликне с жар на злия дух, който го бе обладал.
Утрото премина в мъглата на трескава буря. Сладката насита идваше, пламъците отново се възпламеняваха. Но думи не бяха разменени, нямаше обещания за мир. Накрая, изтощена въпреки обедния час, Кендъл се отпусна в неспокойна дрямка. Краката й бяха сплетени с неговите, изящната й ръка почиваше върху гърдите му. Когато се събуди, слънцето все още блестеше… но Брент го нямаше. Тя огледа стаята — търсеше някакъв знак, нещо, останало от него. Но от Брент нямаше и следа. Нито сабя, нито шапка с перо. Нищо не показваше, че е наблизо.
Кендъл се опита да скочи от леглото, но успя само да простене, когато разбра колко наранено и натъртено е тялото й. Премигна, после се надигна по-внимателно, изми се и се облече.
Намери Ейми в градината да бере рози. Поколеба се, преди да се приближи към добрата жена, приглади косата си и се замоли лицето й да не издаде интимните й преживявания.
— Ейми — промълви тя със сведени очи, — къде е Брент?
Повдигна мигли, защото Ейми дълго не отвърна. Объркана и разстроена, тя най-после проговори:
— Ами тръгна си, миличка. Той говори с Хари и Червената лисица, преди да дойде при теб. Ние… ъ-ъ… ви разбираме. Вие, двама млади хора, имате толкова малко време един за друг. А на него не му е леко. Баща му е сред изчезналите, а брат му — тежко ранен и в ръцете на янките.
— Ейми, за какво говориш?
— Доколкото разбрах, корабът му трябвало да се ремонтира в Ричмънд, преди да дойде тук. Отишъл да види баща си и брат си в армията на Ли. Бил с тях в онази ужасна битка край Шарпсбърг, там брат му бил ранен и взет от янките. Баща му изчезнал.
— О, Господи — изстена Кендъл.
