грижи за тях и да поднася вода към пресъхналите им устни.
Дейвид Армстронг, силен и внимателен човек, приличаше много на брат си. Трудеше се неуморно. Кендъл се привърза към него по същия начин, както към Ейми и Хари. Срещна го в коридора, когато той запретваше ръкави пред умивалника.
— Кендъл, веднага в залата. Имаме три ампутации.
Тя видимо пребледня, но кимна. Най-много мразеше тази част от работата си. Мъжете крещяха и се съпротивляваха. Плачеха и молеха за милост.
Но гангрената беше един от най-големите врагове и за двете страни. Гноясалите рани убиваха тези, които куршумът бе пощадил.
— Имаме ли упойка?
Доктор Армстронг тъжно я погледна.
— Не.
Кендъл отново кимна и усети, че й се повдига.
— Хайде — твърдо рече Армстронг. Тя го последва.
Не можеше да спаси крака на нещастния млад войник, но знаеше, че е безценна за доктор Армстронг. Повечето от физически здравите мъже отбраняваха града и нямаше кой да работи в болницата. Вече познаваше добре доктора и беше готова да му подаде скалпел или друг инструмент още преди да го е поискал. Превързваше ампутираните крайници, шепнеше утешителни думи и полагаше грижи за ранените. Но всеки път в операционната се страхуваше, че ще й прилошее и ще разстрои още повече и без това измъчените пациенти.
Доктор Армстронг работеше бързо, умело и методично. Най-после изнесоха и третия човек и виковете му заглъхнаха по коридорите.
Доктор Армстронг я прегърна през раменете.
— Знаеш ли — тихо промълви той, — най-трудно ми е да гледам птиците. Това клане продължава, а те знаят само, че лятото сменя пролетта. И цветята… те не спират да растат. Да, Кендъл. Животът продължава. След сеитбата винаги идва време за жътва.
Кендъл го погледна, учудена от въображението му. Той й се усмихна.
— Кендъл, ти би трябвало да ходиш по балове, облечена в коприна и муселин, да флиртуваш с младите мъже. Представям си, дете мое, какъв трябва да бъде животът ти. Красив, без грижи, без тревоги. Тук не е място за изискана млада дама.
Кендъл се намръщи.
— Доктор Армстронг, вече не съм убедена, че някога съм била изискана млада дама.
Той мъдро поклати прошарената си глава.
— Ти винаги ще бъдеш най-изисканата, момичето ми. Ти си силна. Ще оцелееш след всички страдания. За разлика от много други.
Домъчня й.
— Вярваш ли, че… че Виксбърг ще падне?
— Кендъл, това не е въпрос на вяра. Огледай се. Всички загиваме от глад. Виксбърг е в руини. Жителите му търсят подслон в пещери и мазета. А всеки ден прииждат нови и нови янки. Генерал Пембъртън се отбранява храбро, но докога неговите одрипавели, боси и гладни мъже ще удържат добре нахранената и снабдена с всичко необходимо армия? Да, ако не стане чудо, Виксбърг ще падне. Също и Югът…
Той внезапно млъкна, като видя посърналото й лице.
— Не ми обръщай внимание, момиче. Аз съм просто един уморен работен кон, съсипан преждевременно.
Тя си оставаше тъжна и уязвима. Доктор Армстронг отново се опита да премахне болката, която явно й бе причинил.
— Утре ще получим малко морфин — бодро изрече той. — Изпратихме човек по реката да се промъкне през редиците на янките. Ще го посрещнем заедно утре вечер.
Кендъл се усмихна едва доловимо.
— Морфин — промълви тя. — Чудесно.
Вдругиден щяха да режат хора, които нямаше да викат толкова силно. Какво щастие!
— Сега си лягай, Кендъл. Опитай се да поспиш.
Тя си легна и заспа. Ужасни кошмари измъчваха съня й. На операционната маса крещеше мъж, облечен в сиво. Обърна се и видя, че това е Брент.
Събуди се разтреперана, после се опита отново да заспи. Но пак й се присъни операционната маса. Върху нея лежеше друг човек. Кожата му беше меднокафява, а от многобройните рани изтичаше кръв. Той се обърна към нея и прошепна:
— Ще отмъстя!
Беше Червената лисица.
Тя се втурна да бяга, но той започна да я преследва. Докато тичаше, пред нея се появи Брент, целият в кръв, красивата му униформа беше разкъсана, а краката — боси. Очите му я обвиняваха.
Нямаше къде да избяга. Закри лицето си с ръце, свлече се на колене и запищя. Тези хора някога я бяха обичали, а тя им бе причинила неописуема мъка… и в съня си се страхуваше от тях.
Отново се събуди. Избухване на снаряд заглуши писъка й. Беше сутрин. С мъка се изправи и изми лицето си. Повдигна очи към огледалото и видя, че тъмните кръгове под очите й са почернели още повече за изминалата нощ.
Пак си припомни, че умиращите не се интересуваха как изглежда, достатъчно им беше да се грижи за тях.
Денят сякаш нямаше край. Грант ги обстрелваше от сушата, а адмирал Портър — от реката. Заедно с ранените войници пристигаха и граждани — старци, жени и деца, попаднали в огъня. Кендъл се разстройваше най-много, като гледаше децата. Измършавели, окъсани малки създания, които не разбираха нищо. Знаеха само, че ги боли.
Най-сетне обстрелът за този ден приключи. Лекарите, които спяха през деня, се събудиха за нощната смяна. Кендъл се върна в стаичката и старателно се опита да измие от тялото си вонята на смърт и гной.
— Кендъл!
Тя чу гласа на доктор Армстронг и почукването му на вратата.
— Да?
— Идваш ли с мен?
— О! Морфинът! — Беше я помолил да го придружи. — Да, да, веднага идвам!
Тя забързано навлече една обикновена памучна рокля й отвори вратата.
— Хайде, скъпа — каза той с блясък в очите. — Тази вечер ще се разходиш с мен!
Гледката на обгорелите останки от величествените някога домове беше тъжна. Но докато крачеха из тъмните, притихнали улици, Дейвид Армстронг й сочеше различни къщи и й разправяше забавни анекдоти за някогашните им обитатели.
Във въздуха се усещаше лятото. Свежият полъх откъм реката й се струваше много приятен след зловонието в болницата.
Завиха наляво, градът и позициите на конфедератите останаха назад. Чуха тихо подсвирване, доктор Армстронг спря и силно стисна ръката й. От храстите изскочи едно момче И тръгна към тях.
— Докторе, не знам какво се е случило. Лодката се вижда, но не идва насам. Погледнете. Виждате ли я, носи се по течението. Ето, сега ще я видите — луната излиза от облаците. Защо не гребат насам? Били трябва да се е промъкнал.
Доктор Армстронг се загледа към реката.
— Не знам — рече най-сетне той. — Течението скоро ще я отнесе. Дали е успял да вземе морфина?
Кендъл погледна момчето, което беше на не повече от тринайсет, после — застаряващия доктор. Сякаш прочело мислите й, момчето отново заговори:
— Бих се опитал да я достигна, но не мога да плувам, доктор Армстронг. Мама все казваше, че ще ни съдере от бой, ако ни хване край реката.
