— Хари се разстрои като чу, че съм ти казала за кораба преди Брент, но… тогава още не знаех всичко, пък и мислех, че имаш право да научиш за кораба. Не мога да разбера защо Брент е тръгнал, без да ти каже! — добави тя.
— Аз май разбирам — печално прошепна Кендъл и се обърна, преди Ейми да види, че в очите й бликват сълзи.
— Кендъл…
— Нищо ми няма, Ейми. Искам само… да остана сама.
Втурна се по пътечката към конюшните и после към заливчето, без да вижда, намирайки пътя инстинктивно. Когато стигна брега, тя падна на колене в пясъка и заплака.
Брент беше ранен. В сърцето, в душата. Тя трябваше да му помогне. Вместо това…
Сигурно е бил по-гневен, отколкото бе предположила. Достатъчно разярен, за да я остави. Тя дори не се беше опитала да разбере какво го вълнува, а го беше дразнила и поставяла на тясно. И вероятно наистина го беше изгубила…
Кендъл остана в заливчето, докато слънцето залезе. Изплакала сълзите си, уморено се върна в къщата.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Скъпа Ейми,
Нямам представа кога и как това писмо ще стигне до теб, но се моля все някога да го получиш. Тук, в болницата, сме прекалено заети, за да завързваме приятелства, затова се надявам, че ще изтърпиш моите излияния. Вярата, че ще прочетеш и разбереш думите ми, е голяма утеха за мен.
Положението тук с всеки изминал ден става все по-опасно. Да живееш в обсаден град е, най-меко казано, непоносимо. Не те обвинявам за това, скъпа Ейми! Никоя от нас не знаеше какво ще се случи, когато ми съдейства да напусна Флорида, за да дойда тук и да помагам на брата на Хари в болницата. Чувствам се странно доволна. Страдам мъчително заедно с мъжете, които пристигат тук в окаяно състояние, но се радвам, че им помагам! Полезна съм, Ейми! А за мен това е много, много важно. Заета съм от тъмно до тъмно и почти не ми остава време да мисля за Брент, да тъгувам и плача…
Кендъл се стресна от гърма на избухнал съвсем наблизо снаряд. Тя отдръпна за миг ръката си от хартията и затаи дъх. Газената лампа върху грубото дъсчено бюро издрънча. Стените наоколо се разтресоха и застенаха.
Но нищо друго не се случи. От гърдите й се откъсна дълга въздишка на облекчение. Вече два месеца Виксбърг беше под обсада, а тя все още не бе свикнала със снарядите, които постоянно се сипеха над града. Болницата, разположена далеч от реката, се намираше в безопасност, но въпреки това снарядите бяха разрушили две отделения и бяха убили мъжете, които лежаха там.
Кендъл се ослуша, но не чу повече свистене във въздуха.
Янките се бяха оттеглили за през нощта. Тя погледна писмото и бавно го накъса на парчета.
Да пише за Брент беше лудост. Да мисли за него беше лудост. Не го беше виждала от девет месеца. От последния път, когато си бе тръгнал, без да й каже довиждане.
Чуваше за него, разбира се. Капитан Брент Маклейн все още беше герой на Конфедерацията. Южните вестници твърдяха, че той сам изхранвал една пета от армията и че бил отговорен за превземането и потопяването на петдесет федерални кораба.
Къде ли беше сега? Тя замислено потропа с дръжката на перото си по бюрото. Беше ли се върнал в залива? Поинтересувал ли се е изобщо дали тя е добре? За последен път беше получила вести от Ейми през февруари, скоро след като се бе преместила във Виксбърг.
Не можеше да остане в залива след последната среща с Брент. „Гордостта на Юга“ й беше отнета и тя бе сигурна, че Брент никога няма да се върне.
При нея.
Кендъл не посмя да отиде в Чарлстън, не можеше да се довери на втория си баща, докато той все още дишаше. Безпокоеше се малко от това, че Джон Мур служи под командването на Фарагът някъде по Мисисипи, но тогава още никой не вярваше, че на западния фронт янките ще отблъснат войските на Юга. Заобиколен от планини и разположен край реката, Виксбърг изглеждаше непристъпен. През февруари, когато тя взе решение да помага на доктор Армстронг в болницата, никой не си представяше, че е възможно Виксбърг да бъде обсаден.
Поне никой на Юг. От самото начало на войната конфедератите не притежаваха нищо друго освен смелост и гордост. Но колкото и да бяха храбри мъжете, тяхната воля не можеше да удържи устрема на безбройните оръдия на Севера.
Кендъл стана, протегна се и сложи ръце на схванатия си кръст. Беше много уморена. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да забрави Брент. Да бъде далеч от него беше тежко, но поносимо, когато знаеше, че той ще се върне. Когато можеше да мечтае за общото им бъдеще.
Но сега мечтата й си беше отишла завинаги, както някогашното величие на Виксбърг. Споменът не избледняваше, а я тормозеше всекидневно. Дори след толкова време виждаше лицето му, когато се опитваше да открадне час неспокоен сън. Помнеше смеха му. Рицарската усмивка, която се появяваше изсеченото му лице, сивите очи, които се превръщаха от леещ огън в летен зной и сгряваха по-добре от лъчите на слънцето.
Премигна и прехапа устни. Към спомените си за Брент трябваше да прибави и това, че той бе способен да жили като камшик, да бъде безочлив, груб и нагъл. Той беше глупакът, решил да се самоубие.
Защо не е възможно — размишляваше тя горчиво — да избягам от любовта? Червената лисица й беше казал, че това е невъзможно… и сега времето и разстоянието доказваха, че е бил прав. Той се беше опитал да я убеди да не тръгва. С раздразнение й беше, повтарял същото, което и Брент — че се държи като дете. Убеждаваше я, че Брент ще я търси там, където я е оставил.
Но тя не можеше да повярва, че Брент ще пожелае да я потърси…
Червената лисица й липсваше. Той беше най-близкият приятел, когото някога бе имала. Липсваха й тихите му думи, присъствието му, спокойната, непоколебима красота на духа му.
Липсваше й и защото той беше връзката й с Брент…
Трябваше да забрави Брент, да се потопи в работа, докато изтощението я завладее и пречисти съзнанието й от мечтите.
Работеше от тъмно до тъмно. Поради блокадата болницата беше препълнена с ранени и понякога на Кендъл й беше трудно дори да се движи между носилките.
Конфедералният генерал Джон Пембъртън се опитваше отчаяно и храбро да удържи града, но съюзническият генерал нямаше да отстъпи лесно. А населението на стария южен град бе издръжливо и стоически се примиряваше с трудностите.
Но докато тягостните седмици се нижеха, куражът и храбростта се стопяваха заедно с провизиите. Към трапезите вече си проправяха път коне, кучета и котки. Броят на тези животни също намаляваше, и за вечеря понякога поднасяха печени плъхове.
Някой почука на вратата на стаичката й.
— Да? — бързо отвърна Кендъл, радостна, че някой я изтръгва от тъгата.
— Трябваш ми, Кендъл. Последният снаряд улучи няколко души. Току-що ги донесоха.
— Веднага идвам, доктор Армстронг!
Тя приглади с ръце роклята си и механично погледна в потъмнялото огледало над умивалника. Нещо в отражението привлече вниманието й и тя трепна при вида на хлътналите си бузи.
Изглеждаше ужасно. Морави сенки се бяха настанили под очите й. Помисли си, че прилича на скелет — само кожа и кости. Въздъхна, прибра кичур коса в кока си и решително даде гръб на огледалото.
Умиращите мъже сигурно не се интересуваха от това как изглежда, важното беше да полага нежни
