Ако не беше ходил в Шарпсбърг, ако не беше видял как кръвта се стича във водите на Антиетам Крийк… Ако не беше видял брат си, разкъсан от снаряда, ако не беше принуден да остави Стърлинг при хирурга янки, ако баща му не беше изчезнал…
Може би тогава нямаше да се държи така. Може би тогава щеше да я привлече в обятията си и да й обясни, че вече е изгубил почти всичко, което обича, и че няма да може да живее, ако изгуби и нея.
Треперейки, тръгна с горда походка към Кендъл. Самообладанието му беше разклатено от предизвикателно вирнатата й глава. Знаеше, че й причинява болка, стискайки ръцете й, но не можеше да разхлаби пръстите си. Разтърси я и погледът му се впи в непокорната синева на очите й. Искаше му се да нарани, да окастри гордото хладнокръвие, което можеше да я погуби някой ден, когато той не е наблизо, за да я защити.
— Безразсъдна глупачка! — просъска той през стиснати зъби. — Щом искаш да загинеш, измисли си друг начин! Нямаш право да излагаш на опасност старци и деца!
Ръката му й причиняваше болка. Първата й мисъл бе как да се отскубне и избяга.
— Брент, престани! Пусни ме!
Той я пусна и така силно я блъсна, че тя се просна върху леглото. Докато се мъчеше да стане, той се насочи към вратата, спря се пред нея, свали шапката си и прокара пръсти през косата си. Кендъл се мъчеше да се справи с широката нощница, която се бе усукала около тялото й, и да се облегне на грубо издяланата табла на леглото.
Когато се обърна към нея, тя беше готова да скочи и да избяга. Или да се бие.
— Замисляш ли се понякога какво вършиш? — гневно попита той.
Всичко в нея сякаш изведнъж преля — чакането, копнежът, битките… мечтите. Той беше нейният свят. Той, и смътната, сладка илюзия, която избледняваше с всеки изминал ден — Югът.
Без тях нямаше бъдеще. Само студената пепел на опожарения живот.
Тя беше принудена да се бие с янките. Макар Травис да бе чудесен човек — а Кендъл познаваше много други почтени хора в сини униформи, — тя трябваше да се бие. Защото никога нямаше да им прости онова, което й бяха сторили. Белезите от камшика по гърба й постепенно заздравяваха, но никога нямаше да се заличат в сърцето й. Никога нямаше да забрави писъците на Аполка… нито своята безпомощност, когато край нея умираха деца.
— Много добре знам какво върша, капитан Маклейн! — произнесе тя гневно. — И отново питам: Какво си направил с кораба ми?
Той се усмихна мрачно и студено, скръсти ръце пред гърдите си и небрежно се облегна на вратата.
— Значи признаваш, че корабът е твой?
Кендъл се поколеба.
— Не съм капитан на кораба, ако имаш предвид това. Но е и мой. Аз го намерих и го спасих.
— И плаваш на борда му?
— Не винаги. Само когато сме наблизо и стреляме по враговете, които бродят из околността. Хари и Червената лисица понякога го извеждат и по-надалеч. По дяволите, Брент! Държиш се така, сякаш се бия на страната на янките!
— Разбирам — прекъсна я той. — Всичко е за победата.
— Естествено, глупак такъв, а ти какво си мислеше?
Той повдигна вежди, мускулите над челюстта му се стегнаха, но не каза нищо за гневния й изблик.
— В такъв случай — с равен глас изрече той и тръгна към нея — сигурно нямаш нищо против, че официално предадох кораба на Конфедерацията.
Кръвта се отдръпна от лицето й, щом чу какво бе направил. После гневът й избухна отново като горски пожар. Той винаги беше далеч. Винаги. И имаше дързостта да се върне и да се меси в живота й, без дори да поговори с нея.
— Да, имам нещо против! — изсъска тя, без да обръща внимание, че той все повече се приближаваше към нея. — Не съм съгласна! Наистина, Брент! Спри…
Той я улови за раменете и я откъсна от облегалката на леглото. Хвърли я по гръб и я затисна с тялото си така, че бедрата й се озоваха до скута му. Блъсна раменете й назад и се надвеси над нея, за да изрече сърдитите си упреци.
— Кога най-после ще почнеш да мислиш, Кендъл? Кога ще се научиш? Знаеш ли какво ще ти се случи, ако те хванат? Ще те разпънат на кръст, Кендъл. Както и Червената лисица. Ако хванат индианец, който потопява кораби на Съюза… Но той поне е мъж. Боец. Знае какво може да му се случи. А ти, глупачка такава…
— Не! — изпищя Кендъл, безсилна да се откъсне от ръцете му, твърдо решила да го накара да я изслуша. — Не ми разправяй за това, че Червената лисица бил мъж! И не ми казвай, че не знам какво върша. Аз бях там, Брент! Бях там, когато избиха семинолите! Мислиш, че една жена не може да умре храбро като мъж? Откъде ти си получил правото да рискуваш всекидневно живота си? Къде е разликата? Ти си толкова рядко с мен и дори когато си тук, мисълта ти е някъде далеч. Поставяш ме на някаква полица в главата си и се посвещаваш на битките. Жената е само за забавление, така ли? Тя трябва да чака смирено и покорно следващото завръщане на мъжа. Грешиш, Брент! Аз не мога само да чакам и да се тревожа!
Кендъл не знаеше какво впечатление му е направила страстната й реч, той продължаваше да я гледа свирепо. Толкова нощи бе мечтала за прегръдките му, а сега, когато я държеше в ръцете си, тя беше раздвоена. Хубаво й беше да го усеща до себе си — топлината и потрепващите му мускули. Но безкрайно й се искаше да го отхвърли, да докаже, че е силна, способна и… равноправна.
— Кендъл — тихо изрече той, а устните му се приближаваха към нейните и пръстите му се забиваха все по-силно в раменете й, — внимавай какво ще ти кажа. Всичко това съм ти го казвал я друг път. Ако янките те хванат, веднага ще те върнат на Джон Мур. Но е възможно първо да се позабавляват с теб. Знаят, че спиш с южняк, че им вредиш с този кораб, независимо дали го ръководиш или не. Ако животът с Джон Мур по-рано ти се е струвал лош, какъв ще бъде, като те върнат отново при него? Разбира се, ако все още ти е останал разсъдък, след като приключат с теб.
Думите му бяха толкова студени… засипваха я като ледени късчета.
Обичаше ли я изобщо? От месеци не го беше виждала. През това време беше пътувал до Лондон, където жените се обличаха в коприни, поддържаха кожата си кадифена и се държаха изискано и женствено. Дали не е бил с друга жена? С други жени? Тя изведнъж затвори очи, прииска й се да го докосне, да почувства, че е неин.
Той не беше неин. Той беше Нощният ястреб. Идваше и после я оставяше в тъмнината… всеки път. Като вятърът нахлуваше в живота й, и когато бурята отминеше, оставаше само пустота. Можеше ли да разбере какво изпитва тя?
— Брент — кротко рече Кендъл, — знаеш ли, жените се обличат като мъже и се присъединяват към армията? Хари донесе един вашингтонски вестник и в него имаше статия за жените на Севера. Сравняваха ги с южнячките.
— Кендъл…
— Слушай, Брент. Заклевам се, че е истина. Статията била писана, защото в Мериленд край Шарпсбърг се водила страшна битка и сред ранените имало едно момиче…
— Млъкни, Кендъл! — избухна Брент. — Мълчи! Не искам да слушам за това, то е без значение. Ако не можеш да кротуваш, заклевам се, че сам ще те предам на янките. Така поне ще останеш жива.
— Жива! Женското сърце може да спре куршума така, както и мъжкото…
— Кендъл, кълна се, че ако пак си отвориш устата, аз сам ще ти я затворя.
— Няма! Чуй ме…
Остър плясък прекъсна думите й — дланта му се бе стоварила върху бузата й. Той видя болката в очите й, упрека и враждебността. Искаше да се извини, но не можа да го направи и това още повече нарани сърцето му и усили тревогата в душата му.
По-късно си повтаряше, че споменаването на Шарпсбърг бе възпламенило гнева му. Опитваше се да намери и безброй други оправдания.
Но оправдание нямаше. Чувството за вина, обзело Брент, когато тя заби нокти в него, за да му отмъсти, го караше да продължава да се бори срещу нея.
— Виждаш ли — подразни я той, а жестокостта в гласа му беше прикритие на желанието да я помоли за
