— Дължим свободата си на твоя приятел Деланд.
— Знам. — Кендъл се намести върху рамото му. — Брент, ако тази война някога свърши, бих искала вие двамата да станете приятели.
— Войната ще свърши, Кендъл. Сега заспивай.
Кендъл затвори очи. Искаше да говори с него за още толкова много неща. Да му каже, че ужасно съжалява за баща му и се радва, че брат му е добре. Искаше да разбере как са Ейми и Харолд Армстронг, какво правят Червената лисица, семинолите и микасуките. Но беше съсипана от умора и съзнаваше, че ще трябва да се придвижват бързо през нощта, за да избегнат клопките, които Джон можеше да им постави.
Щяха да имат много дни, през които да говорят. И някога тя щеше да възвърне способността си да мечтае. Да мечтае за времето, когато ще бъде чиста и достатъчно силна да протегне ръка и да го докосне с любов.
Но засега щеше да си отдъхне в силата на прегръдките му, в подслона на неговата обич.
Брент набеляза строга програма — трябваше да изминават по двайсет мили на ден. Най-важното бе да оставят зад себе си територията на Съюза, особено Илинойс.
Кендъл не си беше представяла досега, че един щат може да бъде толкова огромен. Вървяха през нощта, почиваха през деня, а сякаш нищо наоколо не се променяше. Избираха обиколни пътища, за да избегнат градовете и селата, и понякога изминаваха много ненужни мили, за да не се натъкнат на ферми.
Всяка сутрин когато зората се пукваше, Кендъл изтощена потъваше в дълбок сън. Брент се тревожеше за крехкото здраве на групата, но знаеше, че не трябва да спират.
Храната беше оскъдна. Въпреки изобилието на лятото, рядко се осмеляваха да откраднат нещо от нивите, а нямаха оръжие, с което да ловуват в гората. Благодарение на времето, прекарано с Червената лисица, Брент се беше научил как да направи прашка от клони и камъчета. Всички в групата бяха добри стрелци, но бяха принудени да ловуват и готвят храната си потайно. Сега тя беше по-добра от дажбата в затвора, но пак си лягаха полугладни.
Многобройните поточета по пътя утоляваха жаждата им. За Кендъл най-голямото удоволствие беше да се къпе. Ала собствената й голота я ужасяваше — тя все още бе слаба като вейка. Радваше се, че имат спътници, не би понесла Брент да види без дрехи мършавото й тяло. Бю или Стърлинг винаги я чакаха наблизо, когато се къпеше в поточетата, и тя беше доволна, че Брент е твърде зает, за да отиде при нея. Между тях се бяха установили странни взаимоотношения, които им помагаха да изтърпят дългите дни. Бяха приятели, не любовници. Той почти не говореше с нея нощем, докато пътуваха, но винаги я държеше в обятията си, когато спяха.
Понякога Кендъл се тревожеше от неговото въздържание. Брент изглеждаше здрав и силен както винаги. Мощното му тяло бе привикнало към тежки условия. Минаха седмици, той малко поотслабна, но от това изглеждаше още по-жилест. Як, жизнен, бликащ от енергия…
А тя все повече се плашеше. Когато не изпълняваше ролята на безцеремонния капитан Маклейн, той се държеше към нея по-нежно от всякога. Но дори добротата му я плашеше — не желаеше той да я съжалява. Искаше да я люби самоуверено, страстно, но се питаше дали онова бурно влечение все още съществува в нея. Войната беше оставила своите белези.
Лятото полека премина в есен и Илинойс остана далече назад. Тържествено отпразнуваха октомврийския ден, в който прекосиха границата на щата. Бю и неговите войници избухнаха във възторжени викове. Стърлинг тихо им припомни, че независимо на чия страна е населението на Кентъки, по-голямата част от щата е в ръцете на Съюза.
Брент благоволи да им отпусне време за веселие, но не се присъедини към дивото им щастие. Гледаше, облегнат на едно дърво.
— Господа, по-добре да си запазим радостта за мига, когато пристигнем в Тенеси — тихо продума той. — Ако продължаваме със същия ход, съвсем скоро ще бъдем в безопасност.
Но нищо не можеше да спре възторга на сърцата им. Бяха преминали Илинойс. За тях това беше победа, особено след като знаеха, че янките са претърсили целия щат, за да ги намерят.
Късно следобед на втория ден в Кентъки шепот разбуди Кендъл. Тя се размърда и усети, че Брент не е до нея. Учуди се и се надигна. Видя, че той разговаря шепнешком с Бю. Обзета от любопитство, тя отметна кичур коса от челото си, стана на крака и се приближи към тях.
— Казвам ти, Брент, тя е възрастна жена и живее съвсем сама във фермата си. Убеден съм, че е на наша страна.
— Как, по дяволите, ще го докажеш, Бю? — недоверчиво попита Брент.
— А какво може да ни стори, ако не е? Деветима мъже и млада жена срещу една старица. Покани ни на обяд, Брент. Представяш ли си, току-що изпечен хляб, варени зеленчуци, печено свинско, овесени ядки и грах…
Брент се подсмихна на копнежа в гласа на Бю.
— Не мога да те обвинявам, майоре, за лакомията. Добре. Ще спрем във фермата. Но ще поставим стражи наоколо.
Кендъл пристъпи към тях.
— Какво се е случило? — смръщи тя чело в недоумение.
— Бю отишъл да отмъкне нещо за ядене и срещнал някаква старица в полето. Поканила ни е на обяд. Не одобрявам напълно, но…
Кендъл си представи дъха на домашно приготвена храна. Тя се втурна с отворени обятия към Брент, наклони глава назад и отправи към него умолителен поглед.
— Брент, какво лошо ще ни стори някаква възрастна жена? Моля те…
— Майорът вече се възползва от този аргумент, Кендъл. — Брент сви рамене и я погледна с искри в очите. — Наблизо май има ручей и жената ни е предложила цял калъп от най-хубавия си сапун. Програмата за деня ми изглежда готова.
Сапун… какво удоволствие!
— Какво чакаме тогава? — нетърпеливо попита Кендъл.
Брент отново сви рамене, но не изглеждаше особено доволен.
— Отиваме! — весело се провикна Кендъл. — Ще събудя останалите!
След малко Бю ги поведе през неизорана житна нива към една порутена къща. Околността беше притихнала в есенната си премяна и те не срещнаха жива душа, докато стигнаха къщата. Портата се отвори и една висока слаба жена със стоманеносива коса ги посрещна широко усмихната.
— Радвам се, че те виждам отново, Бю. Това ли са твоите приятели?
— Да, госпожо — отвърна Бю. — Предупредих ви, че сме доста.
Безцветните очи на старицата огледаха групата, но усмивката й си остана все така любезна и гостоприемна.
— Толкова е хубаво човек да има гости. Колкото повече, толкова по-добре. Хайде, влизайте всички. Цяла сутрин готвя за вас с най-голямо удоволствие!
— Благодаря ви, много мило от ваша страна, госпожо.
— Казвам се, мисис Хънт, младежо. Хана Хънт.
Бю посочи поред всички и каза имената им. Хана Хънт кимаше на всекиго, после се отмести от вратата и с жест ги покани да влязат. Бю тръгна по входните стълби, но се спря разколебан и тихо каза:
— Редник Танер, сержант Маршъл, заставате първи на пост. Хъдсън и Лауъл ще ви сменят след малко.
Ароматите, които долитаха от къщата, подлудяваха Кендъл. Но щом последва Бю, някакво шесто чувство я накара да спре и да се обърне. Брент гледаше към къщата и в очите му се четеше озадачение, лицето му беше напрегнато.
— Какво има, Брент? — попита го тя.
Той трепна, после сви рамене.
— Не знам, тревожа се.
— Капитане — чул думите му. Бил Танер, един от войниците на Бю, се обърна към него, — бъдете спокоен. Аз имам зорко око, сержантът — също.
