Ръцете му обхванаха гърдите й, дланите му намериха зърната. Лек стон се изтръгна от нея, тя разтвори устни и задъхано си пое въздух. Очите й все още бяха приковани в него, вечно сини, виолетови с настъпването на нощта. Дланите му се плъзнаха към ребрата и той разбра, че наистина може да ги преброи. Талията й беше станала миниатюрна, но под нея все още се извиваха примамливи бедра.
Той дрезгаво простена и силно я притисна към себе си. Сега трескаво изучаваше гъвкавата равнина на гърба, падината в основата му и съблазнителните възвишения под него. Тя усети твърдото му желание до себе си — пулсиращо от жажда и сурова мъжка сила, която той не можеше да удържи. Тялото му се напрегна от копнеж… и любов.
— Сега спомняш ли си? — с пресипнал глас пошушна той, хвана косата й и наклони главата й назад, за да срещне погледа й. — Ето… това. Помниш ли, любима моя? Красотата, копнежа, които се надигат в теб и молят за ласки и засита. Кажи ми, любов моя, помниш ли?
Дали помни? Да… не… да… но това не беше спомен, това се случваше сега. Горещината и разтопяването… огънят. Кръжеше, виеше се, блещукаше в нея. Омаломощаваше я, после й даваше сила. Сладък огън, препускащ по вените й. Караше я да потръпва при допира, да се извива, да търси…
— Кендъл!
Той леко я разтърси и тя усети лудото биене на сърцето му, жилестата сила на мускулите, удивително топлата гола мъжка плът, докосваща се до кожата й. Почувства неговата мъжественост — пулсираща, жива, нажежена дамга. Тя навлажни устни и… я докосна. Нова вълна от удоволствие се разля по нея, когато той простена и я понесе към брега.
Любиха се с нова страст. Бурята, която се надигаше в него, вилнееше неудържимо. Но сред мълниите и гръмотевиците той успяваше да вкуси насладата от нейната трескава прегръдка. Гъвкавите крака го обвиваха, женствените бедра се надигаха да се слеят с настоятелните му тласъци.
Дива, чувствена, красива. Слънчев проблясък в сгъстяващия се мрак…
Нямаше друга жена като нея. Той можеше да преброди стотици морета, да спре в хиляди пристанища. Но винаги щеше да се връща при нея.
Държеше я в обятията си, тръпнещ след изригването на вулкана от любов и удоволствие.
А тя лежеше до него, въздишайки, сгушена в прегръдката му.
Останаха така доволно притихнали, докато Брент усети, че тя потръпва.
— Най-добре да се облечем — нежно я подкани той. Тя поклати глава.
— Не, Брент. Искам да си измия косата. И после…
— И после?
— Искам пак да се любим. Няма да бъдем сами чак докато стигнем вкъщи.
Той се засмя тихо и стана. Помогна й да се изправи.
— Надявам се, че напълно съм възстановил спомените ти.
— О, да — промълви тя и клепките с цвета на нощта се спуснаха върху порозовелите бузи. Обърна му гръб и забърза към водата. Той хвана ръката й и я спря. Тя остана със сведени очи, а лицето й руменееше все повече, защото знаеше, че той я оглежда от глава до пети.
— Кендъл, красива си. Не се крий от мен. Дай ми малкото, което имаме.
Тя се хвърли към него, обви ръце около гърдите му и притисна буза към мускулестата, покрита с косъмчета плът.
— О, Брент, толкова те обичам!
Притисна го за миг към себе си, после се изтръгна и се втурна към водата.
Той я последва с усмивка, помогна й да си измие косата, и настоя тя също да му помогне.
После отново се любиха, бавно, с наслада, изследвайки телата си с жарки целувки, откривайки отново оттенъците на удоволствието и дълбоката интимност на любовта без свян и задръжки. Пламъците на тяхната страст ги топлеха под есенната луна, огънят на любовта гореше ярко в тъмнината.
Брент беше толкова изморен, че сънят го пребори. Но само след минута се надигна:
— Хайде, любима. Наистина ще настинем, ако не се приберем скоро. Искам да заведа хората в гората, където е по-сигурно.
Кендъл се размърда с неохота. Усмихна се тъжно, но се надигна и лениво се остави да я облече. После закопча униформата му и го прегърна през кръста. Облегна се на него и той я поведе в мрака.
Спокойствие и разбирателство цареше между тях. Споделено щастие и покой. Кендъл знаеше, че ще преодолее всички несгоди, докато Брент съществува…
Чудото на нощта изведнъж бе разбито от тревожен вик.
— О, господи! Господи, помощ!
После се чуха стъпки, тежки стъпки между боровете.
— Брент! Къде си? Ела бързо. О, боже! Брент!
— Идвам! — извика Брент. Кендъл усети, че тялото му настръхва от напрежение. Той стисна ръката й и те затичаха между дърветата, а страхът запрепуска по вените им.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Джо Маршъл едва не се блъсна в тях, когато излязоха от гората.
— Капитане, нещо става с Танер. Майорът сега е при него. И на другите момчета им е лошо.
Брент стисна още по-силно ръката на Кендъл и я повлече след себе си.
Върнаха се във фермата навреме, за да видят как Танер се гърчи на стълбите. Брент пусна ръката на Кендъл и приклекна до превиващия се човек. Вик раздра гърлото на Танер, в адските си мъки той молеше Бога за помощ.
— Танер — започна Брент, опитвайки се да спре спазмите на страдащия войник. Но изведнъж Танер отново изкрещя и се вкамени. Завинаги. Брент и Бю гледаха мъртвия с невярващи очи. После Бю затвори клепачите над изцъклените му очи, който отразяваха последната агония на живота дори след като смъртта беше убила болката.
— Господи, какво по дяволите… — понечи да каже Бю, но беше прекъснат от други викове, които идваха откъм къщата. Слисана, Кендъл последва Брент, Бю и Джо Маршъл в гостната.
Стърлинг Маклейн се опитваше да помогне на Хъдсън и Лауъл, които се гърчеха също като Танер.
— Лауъл, опитай се да ми кажеш! Какво ти е? Какво те боли?
— Вътрешностите! Ще се пръснат! Господи…
Крясък прекъсна думите му. Той се строполи на пода притиснал стомаха си. Струйка кръв потече от устните му. Присви се още веднъж и застина.
Бю, Стърлинг и Брент се спогледаха озадачени, опитвайки се да намерят отговор на загадката. Бю неочаквано се втурна към кухнята. Двама от неговите кавалеристи седяха край масата, с отпуснати върху нея глави. Бю докосна лицето на сержанта. Беше студено. Той бе мъртъв.
Кендъл застина на прага и се взря в Бю. Брент и Стърлинг се спуснаха след нея. Брент се приближи до масата. Огледа остатъците от храната, разтроши хляба, помириса месото.
— Паят — неочаквано извика Стърлинг. — Брент, Бю, ядохте ли от него?
— Не — в един глас отвърнаха те.
— Кендъл?
— Не.
— Джо?
— Не, сър.
Брент намери останало парче от сладкиша. Той заби пръсти в пълнежа от боровинки и стри една от тях.
— Отрова — отсече той.
— Отрова? — глупаво повтори Кендъл.
— Тази жена е сложила отровни боровинки в пая. — Той млъкна за миг и погледна Бю. — Къде е тя, по дяволите?
— Аз… не знам. Направи ни кафе. Дремех в гостната, когато Танер се развика.
— Стърлинг? — тревожно попита Брент.
— Аз бях с Бю, но чух някаква врата да се затръшва.
