— Сигурно се е втурнала да доведе войници на Съюза. Да тръгваме.
Минаха край Кендъл, оставяйки я с мъртвите, които в продължение на месеци бяха нейното семейство.
— Чакайте! — изкрещя тя. Тръпки я бяха побили, като видя израза на лицата им. Бю, Стърлинг, Джо Маршъл и особено Брент бяха готови да убият старата жена.
Тя се завтече след тях, в бързината се препъна и падна върху тялото на Танер. Ужасена, отскочи от мъртвия. В сърцето, в съзнанието й цареше суматоха. Шестима мъже бяха умрели в неописуеми мъки, но тя не можеше да позволи на Брент и останалите да си отмъстят в порив на свирепа ярост. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че да убият жестоко една стара жена…
— Чакайте! — отново извика тя, изправи се и се затича след тях. — Чакайте!
Видя ги на полето — жената беше възседнала едно старо сиво магаре, а Брент, брат му, Бю и Джо Маршъл се опитваха да я настигнат. Кендъл хукна през стърнището.
Настигна ги тъкмо на време за да чуе злобните викове на Хана Хънт:
— Всички заслужавате да умрете! Заради вас започна войната! Заради вас и вашето робство!
Джо Маршъл се обади, по лицето му се стичаха сълзи.
— Бил Танер не е притежавал нито един роб в живота си. Господи! Как можахте да издържите виковете му?
Джо се нахвърли върху Хана и дръпна кокалестия й крак. Кендъл се взря в Бю, в Стърлинг, в Брент. Очите им искряха като лед на бледата светлина на луната.
— Не! — изкрещя Кендъл. Хвърли се върху гърба на Джо Маршъл. Нейният устрем запрати и двамата на земята. Кендъл се претърколи и зашеметена чу гръмогласната ругатня на Брент и приглушения тропот на копита. Разбра, че Хана Хънт е избягала.
— Хванете я! — изкрещя Стърлинг.
— Кендъл Мур, какво, по дяволите, става с теб? — избухна Джо, освободи се от нея и я загледа свирепо. Преди да успее да отговори, Брент грубо я вдигна на крака. Погледът, който впи в нея, беше изпълнен с ледена ярост.
— Как можа да го направиш? — крещеше той и я разтърсваше, неспособен да овладее гнева си.
Кендъл се отпусна, безсилна срещу непреодолимата мощ на гнева му. Зъбите й тракаха, цялата се тресеше. Неговата ярост беше бурна и страстна като любовта му.
— Това щеше да е убийство! — процеди тя през зъби.
— Убийство! Справедливост! Ти сляпа ли си? Не видя ли как умряха нашите хора? Сега тя ще ни предаде на янките. Глупачка! Трябваше да те оковат във вериги още в началото на войната! Знаеш ли какво щяха да направят с теб янките, ако те бяха хванали да взривяваш корабите им? А тази жена извърши нещо още по-лошо — хладнокръвно обмислено, жестоко, кърваво убийство. Как искам да те…
— Да ме набиеш? — прекъсна го Кендъл. Не можеше да сдържи собствения си гняв — той я стискаше грубо и всяка негова дума бе като удар с камшик. — Започвай, но поне ми спести речите си! Държахте се като сган! Нямате право да раздавате справедливост!
— А ти какво предлагаш? Да се обърнем към съда на янките? Кендъл, ти си била в затвора с тези хора! Те бяха твоите приятели, твоите близки толкова месеци!
— Брент, не е нужно да ми напомняш за…
— Трябва да изчезваме оттук — намеси се Бю, неочаквано изникнал от мрака. — Тя избяга. След малко може да доведе цял отряд.
Брент отблъсна Кендъл от себе си с такава сила, че тя се удари в Стърлинг. Той улови раменете й, за да не падне, но ръцете му бяха студени и груби като ръцете на брат му. Брент злобно изруга под нос.
— Прав си, Бю. Да тръгваме.
— Трябва да погребем Танер и останалите — настоя Джо Маршъл, без да се срамува от сълзите, които се стичаха по младото му лице.
Брент постави ръка на рамото му.
— Нямаме време, Маршъл. Танер беше добър войник. Би разбрал.
Брент стисна ръката на Кендъл и я отскубна от Стърлинг.
— Надявам се, че сте заредена с енергия, мисис Мур, благодарение на вас ще трябва да се носим по- бързо от вятъра цяла нощ.
Кендъл преглътна отговора си и скришом отмести поглед от Брент към Джо Маршъл, после към Стърлинг и Бю.
Те изглеждаха така, сякаш с удоволствие биха убили нея вместо старицата, която им избяга. Дори в очите на Бю не се четеше разбиране.
Щом Брент я назова с фамилията на съпруга й, тя разбра, че яростта му е много по-дълбока, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Наистина ли постъпката й беше предателство? Не, тя имаше право. Ако можеше да се върне назад, щеше да направи пак същото. Нямаше да им позволи да се превърнат в диваци.
Отново щеше да дойде време за живот и тогава човечността щеше да се завърне. Но бъдеще можеше да има само ако съществуваха хора като Бю и Брент — и Травис Деланд. Като Линкълн, президентът на Съюза, който умираше по малко с всеки паднал на бойното поле.
Кендъл тихо простена, когато Брент дръпна ръката й и я повлече обратно през стърнището. Той не можеше да я разбере. И вероятно никога нямаше да проумее постъпката й. Но сигурно не беше престанал да я обича… или пък…
Чувстваше се така, сякаш нямаше нито един приятел на света.
Стърлинг притича до брат си.
— Трябва да спрем за малко в къщата. Танер имаше пистолет, а Лауъл — пушка. Може да ни потрябват.
— Така е — задъхано отвърна Брент. — Най-добре ще е да минем през гората и да прекосим поточето, в случай че пуснат хрътки след нас. Колкото може по-бързо трябва да се доберем до Тенеси. И дано да настигнем някой отряд от войските на Юга.
Стърлинг кимна и се обърна към Бю и Джо, които крачеха плътно зад тях:
— Хайде, елате. Ще спрем за малко. После ни чака голямо тичане.
Оставиха Кендъл пред къщата, докато вземат оръжието. След миг вече летяха между дърветата, после зашляпаха през поточето. Брент дърпаше Кендъл след себе си и тя затвори очи. Не можеше да повярва, че той е способен да се държи така студено и жестоко с нея, а преди по-малко от час я беше любил с цялото си сърце и душа на същото място, от което сега бягаха задъхани.
Петимата почти не размениха дума през тази дълга нощ. Когато най-сетне денят настъпи, намериха подслон в една пещера край верига от хълмове. Изтощени се отпуснаха върху студената земя.
Кендъл спа сама. Брент лежеше далеч от нея.
В следващите дни и нощи Стърлинг, Бю, дори Джо Маршъл постепенно омекнаха. Или поне възвърнаха доброжелателното си отношение към нея. Първият сняг падна в нощта, когато навлязоха в Тенеси. Бю я прегърна, за да я стопли.
Но Брент си оставаше студен като белия сняг.
Намираха се в гола местност, а суровото време забавяше хода им. Храната ставаше все по-оскъдна. Но никоя от тези несгоди не терзаеше Кендъл така, както постоянната болка в душата й.
Тя би могла да се извини. Би могла да отиде при Брент и да го помоли за прошка, за разбиране, да му каже, че е само жена, че в гърдите си носи женско сърце.
Но не можеше да го стори. Беше постъпила правилно. През месеците, които прекараха заедно, беше научила едно: че трайна връзка не може да се изгради само върху няколко нощи на безумна страст; че чувствата трябва да бъдат много по-дълбоки. Колкото и да го обичаше, колкото и да страдаше от студената, мълчалива война между тях, тя упорито вярваше, че той й дължи извинение.
Бю и Брент се страхуваха от фермите, дори след като прекосиха границата и продължиха да крачат през планини и долини, решени да не спират, докато не стигнат в някой по-голям град. Натъкнаха се на една изоставена стара колиба. Брент и Стърлинг предпазливо се промъкнаха да разузнаят. Така се снабдиха с два чифта почти нови обувки, малко брашно и кутийка, пълна с игли. Кендъл успя да измайстори от завесите и покривките за легла, които намериха в колибата, топли наметки. Въпреки това през нощта всички
