зъзнеха.
На Коледа, когато тя почти заспиваше, Брент най-после дойде при нея. Тя се стресна, щом ръката му докосна рамото й. Гърбът й инстинктивно настръхна и тя се обърна към него с присвити, искрящи очи.
Той сложи пръст на устните й и прошепна „шт“, като посочи спящите мъже зад себе си, които се бяха сгушили край огъня. Подаде й ръка да стане и я заведе навътре в пещерата, където скалата беше образувала усамотено кътче.
Кендъл понечи да каже нещо, но успя да изрече само името му, преди устните му да я целунат и ръцете му да я обгърнат.
По-късно се чудеше как се бе оставила така лесно да я съблазни. Силните настойчиви ръце вещо съблякоха дрехите й, дръзките целувки я оставиха без разсъдък. Плътта й пламна до неговата плът, удоволствието от допира на голото му тяло беше опияняващо. А сърцето й нашепваше, че щом е дошъл при нея, значи й се извинява. Тя беше готова да му прости, с радост да посрещне докосването му — пламъка на любовта. Когато той навлезе в нея, тя усети, че се превръща в лава, че става част от него и той може да моделира податливото й тяло според волята си, да дърпа конците като опитен кукловод. Той шепнеше заповедите си и тя се подчиняваше — въртеше се, извиваше се, прегръщаше го, напълно покорна и готова да изпълни желанията му. Той я доведе до върха на удоволствието, отдръпна се и я обсипа с целувки. Като я извиваше както му хрумне и прокарваше влажни устни от гръбнака към бедрата й, той я накара да изпадне в екстаз от въздишки. После отново се сля с нея, отново я увлече в трескавите пламъци, в неудържимото избухване на страстта.
Тя лежеше до него и придърпваше роклята към себе си, неочаквано усетила студа, който той бе прогонил.
— Брент — лениво прошепна тя, потърка бузата си в гърдите му и зарови пръсти във влажната плетеница от косъмчета. — Много се радвам, че най-после си проумял правотата ми. Мъчно ми беше като…
— Какво? — рязко я прекъсна той.
Тя повдигна глава и го погледна доверчиво.
— Приемам извинението ти.
— Какво извинение? — избухна той и присви тъмносивите си очи. — Все още с удоволствие бих ти дръпнал един…
— Какво? — този път тя го прекъсна със студен глас.
— Ти можеше да убиеш всички ни. Наистина се държа като глупачка и всеки път, когато се сетя, кръвта ми закипява. Най-добре да не ми споменаваш повече за това.
— Да не споменавам! Наглец! Защо тогава се любиш с такава глупачка!
Кендъл гледаше как тъмносивите очи стават жестоки и студени, а кестенявите клепки се надвесват над тях. Виждаше как пулсът му гневно бие под златистите косми на брадата.
— Някои потребности — изръмжа той — нямат нищо общо с наивния женски мозък!
Кендъл се стегна и усети, че я обзема нов пристъп на ярост. Не успя да сдържи гнева си, скръцна със зъби и замахна да го удари. Той улови китките й, но не достатъчно бързо, тъй че ноктите й оставиха следи по бузата му.
— Кендъл — предупредително изсъска той, — не се впускай битка без никакви оръжия. И не давай това, което не би искала сама да получиш.
— Капитан Маклейн — с леден глас произнесе тя и се освободи от ръцете му, — струва ми се, че сте прав. Наистина сглупих в отношението си към вас. Аз не съм храна, която съществува за утоляване на глада ви. Боя се, че тъпият ми мозък е част от моето тяло.
— Кендъл, ти си чувствена жена. Не смятам, че несъгласието ни по някои въпроси е станало причина да не изпиташ удоволствие с мен.
— Добре! Брент, ти си съвсем прав. Любенето е като яденето, нали така? Каквото и да се случва, ние всички се нуждаем от храна и вода. Досега не мислех така. Но съм сбъркала, че те обичах. Щом съм чувствена, ако изпитвам потребност, поне имам избор за разлика от теб. Тук има още трима мъже.
— Престани да говориш като курва!
— Пък и Бю се държи много по приятно от теб. Защо ми трябва да…
Пръстите му се впиха болезнено в косата й.
— Какво? Войната не ти стига, а? Иска ти се да ни видиш двамата с Бю хванати за гушите?
Кендъл поклати глава и затвори очи.
— Не — прошепна тя.
Той пусна косата й и, разтреперан, нежно я прегърна.
— Съжалявам, Кендъл. Не исках да кажа това. Заболя ме, когато ме нарече наглец и исках да ти го върна.
Плачеше й се. Беше толкова хубаво да усеща нежността му, да докосва душата му. Да чува шепота му…
— Ако можеше само да не се бъркаш в нещата, които не те засягат — замислено промърмори той. — Когато не знаеш какво вършиш, наистина се държиш глупаво, Кендъл.
Тя решително се отдръпна от него.
— Брент — рече хладно, — засяга ме всичко, което става с нас. И не съм се държала глупаво. Никога. Вярно е, че много от това, което направих, имаше страшни последици и че се нуждаех от помощ. Но нищо не бих променила. Ако не можеш да приемеш това…
Той се надигна рязко и седна. Улови я за раменете, очите му горяха.
— Искам поне веднъж да ми се довериш. Не ми се спори с теб. Наистина си жизнена и умна. И смела. Но не можеш да промениш хода на войната, Кендъл. Старицата уби петима мъже. Хана Хънт си беше за бесило. Като й позволи да избяга, ти ни изложи на голяма опасност. Ако ни бяха хванали, мен щяха да обесят или застрелят, а теб — да върнат на Джон Мур. Казвам ти — веднага щом мога, ще те изпратя някъде, където ще стоиш мирно. И само да мръднеш оттам, ще те намеря, ако ще война да бушува, ако ще краят на света да дойде. Надявам се, че си ме разбрала.
— Чакай малко! — троснато рече тя. — Това не е честно! Ти ме изостави. Затова отидох във Виксбърг.
— Не съм те изоставил. Аз съм длъжен да се бия, а ти — не.
— Вече не си длъжен. Беше в затвора.
— Кендъл, аз трябва да поема командването на кораба си. Стърлинг ще се върне отново в армията на Северна Вирджиния. Бю и Джо ще отидат в своите отряди.
— А аз трябва да си седя в клетката като добро момиче? — горчиво попита тя.
— Точно така, любов моя.
— Брент…
— Кендъл, ти никога ли не слушаш?
Той стана нетърпеливо и започна да се облича. Кендъл бързо грабна роклята си, беше решила тя да е тази, която ще си тръгне първа.
— Брент… — започна тя.
— Кендъл — прекъсна я той, — обичам те.
Сълзи опариха очите й.
— Не е възможно да ме обичаш, Брент, и да ме наричаш глупачка.
В ъгълчетата на устните му се появи усмивка.
— Напротив, мога.
— Според мен не можеш. И ако сега ми кажеш, че моето мнение е без значение, ще те разкъсам!
Той се засмя внезапно и протегна ръка към нея, вдигна я на крака И й помогна да закопчее кукичките на роклята, въпреки възраженията й.
— Мадам, ако желаете, някога ще си отделим един ден за голяма кавга. Но сега най-важното е да оцелеем. Хайде да поспим малко. Не искам останалите да се събудят и да открият, че сме изчезнали.
Кендъл отвори уста да възрази, но се отказа. Все още се ядосваше, че спорът им остава нерешен. Но той имаше право — трябваше да оцелеят.
Върнаха се на мястото, където спяха останалите. Двамата с Брент легнаха до огъня, но чак когато
