Мечтаеше светът да не е това, което беше и тъгуваше по Брент. Копнееше за истински дом. Понякога я обземаха страхове, че няма да има деца или че двамата с Брент никога няма да заживеят истински семеен живот.
Но не всичко беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Кендъл научи от Варина, че вместо да я осъждат, хората я смятат за героиня. Фактът, че бе любовница на прочутия капитан Маклейн изпълваше историята й с романтика и чар, особено вълнуващи за младите дами в Ричмънд.
Кендъл смяташе, че това е нелепо, тъй като все още се намираше в опасност. Въпреки че хиляди мъже бяха загинали, Джон Мур беше жив и невредим. За Съюза тя беше шпионин. А Кендъл, макар никога да не би изрекла мислите си на глас пред все още непреклонните южняци, беше убедена, че войната ще има само един изход. И когато янките дойдеха на власт…
Трябваше да запланува бягство. Повече от две години не беше виждала съпруга си, но добре го познаваше. Знаеше, че веднага щом може, той ще я открие. Дори ако войната продължеше още пет или десет години.
Тя трябваше да избяга. Може би в Европа… Но не можеше да тръгне, преди да дочака Брент.
И така, тя запълваше времето си с работа в болницата, страдаше заедно с ранените войници и никога не се отвръщаше от зловонието и болката. Войната я беше калила, а във Виксбърг бе придобила опит.
Работата изсмукваше силите й. Понякога виждаше познати лица — хора, с които беше израснала в Чарлстън. Помагаше им, облекчаваше болките им, пишеше писма на близките им и това я връщаше в отминалите времена. Някогашните приятели на баща й си спомняха за него, по-младите й пациенти с тъга говореха за градинските увеселения, за ловните дружини, за баловете…
В края на март Варина Дейвис й предаде писмо от Брент. Беше го писал в края на февруари. Пишеше, че двамата с брат му ще се опитат да се промъкнат в Джаксънвил и да се видят със сестра си, а после ще потеглят на север към Ричмънд. По пътя Стърлинг щял да навести жена си и сина си. Не бил ги виждал от зимата на 1861 година. Стърлинг бил длъжен да се яви в кавалерията на Джеб Стюарт до края на април, а Брент предполагал, че Чарли Макферсън, който отново бил потеглил с „Джени Лин“ към Лондон, ще се завърне през април или май.
Писмото не беше многословно. Кратко и сбито, написано на гърба на някакъв стар документ. Но беше подписано „С любов, Брент“ и тези три думи стоплиха сърцето й и й дадоха сила.
Въпреки това нещо в писмото я притесняваше, но тя осъзна какво е то чак когато няколко седмици по късно срещна в болницата още едно познато лице.
Както се беше навела да даде вода на един трескав войник, Кендъл усети, че някой я дърпа за полата. Отметна кичур коса отчелото си и се обърна. Видя пред себе си странно познат израз. Лицето на войника беше мръсно, брадата му бе израсла като гъст храсталак. След няколко минути внимателно взиране тя го позна — беше нейният зет.
— Джийн! Джийн Макинтош! О, господи, как си? Колко съм глупава! Ти лежиш в болница, а аз те питам…
— Ще се оправя, Кендъл. Един куршум ме улучи в рамото миналата седмица, докато разузнавах. Докторите успяха да го извадят. След ден-два излизам оттук. Кендъл, от толкова време се тревожим за теб. Лоли винаги ми пише, че те споменава в молитвите си.
Кендъл сведе мигли и прехапа устните си.
— О, Джийн! Исках да пиша на майка и на Лоли, но все още се страхувам от втория ми баща.
— Кендъл — прекъсна я Джийн, явно изненадан, — той е мъртъв.
— Да не би да са го убили във войната? — смаяна попита Кендъл.
— Не — изсмя се Джийн. — Джордж умря от задушаване, докато се опитваше да изяде всичкото си говеждото, преди войската да му го поиска.
Кендъл съзнаваше, че не е редно да изпитва радост при вестта за нечия смърт. Но не можеше да не остане доволна от това, че на света все пак май имаше справедливост.
— Как са Лоли и майка? — попита тя. — Виждал ли си ги скоро?
— Отидох си в отпуск преди Коледа — отвърна Джийн. — Не знаеш, че си станала леля, нали, Кендъл? Ние с Лоли имаме момиченце, роди се миналото лято. Много е красива. Очите й са сини като небето, а косата й е златна като лъчите на слънцето.
— Прекрасно, Джийн! Аз съм леля! А Лоли и майка — те добре ли са?
— Да. Но понякога малко се тревожа за тях. Говори се, че янките ще сринат със земята Южна Каролина, ако се доберат до нея, защото смятат, че ние сме започнали войната.
— О, Господи…
— Не се притеснявай, Кендъл. Не биваше да ти казвам това. Ние имаме най-добрите войници и генерали на света. Янките никога няма да стигнат до Чарлстън.
Напротив, ще стигнат — помисли си Кендъл, но премълча пред Джийн.
— Кендъл, защо не си отидеш вкъщи да видиш майка си и сестра си?
Въпросът на Джийн я накара да осъзнае какво я е притеснявало в писмото на Брент. Семейството. Той я обичаше, но неговото семейство бяха брат му и сестра му. А тя не беше виждала майка си от деня, в който Чарлстън се отдели от Съюза.
— Ще отида, Джийн. Няма да е задълго, но ще отида.
Тя бързо целуна зет си по челото и се обърна, решила веднага да говори с главния лекар. Но пак се върна при Джийн и попита:
— Джийн, сигурен ли си, че ще се оправиш?
— Напълно — увери я той и широко се усмихна.
Лоли получи известието за смъртта на мъжа си в деня, когато Кендъл пристигна.
Двете сестри бяха прекарали два часа в щастие и възторг. После на вратата почука войник с писмо от старшия офицер на Джийн. Той бил починал в резултат на инфекция след хирургическа намеса.
Кендъл си помисли, че е добре да е тук до сестра си точно сега. Сестра й бе заякнала през годините на войната, но нейният брак беше действително по любов и в този ден част от нея умря.
Тя бе мечтала да прекара тези дни в сладки разговори със сестра си, в смях и наслада от лудориите на малката си племенница.
Вместо това трябваше да организира погребение и да подкрепя крехкото, раздирано от плач тяло на Лоли, докато с военни почести полагаха Джийн в пръста на семейната плантация.
Майка й бе на легло заради тежка простуда.
Но Кендъл поне успя да я прегърне и целуне, въпреки майчинските й предупреждения, че ще се зарази.
— Не ме интересува, ако ще цял месец да съм на легло, майко. Целувката си струва това.
Майка й се разплака и я прегърна. Толкова отдавна не беше виждала по-голямата си дъщеря.
— Страхувам се за мама — честно призна Лоли пред Кендъл, опитвайки се да спре за малко сълзите си и да се погрижи за момиченцето, което никога нямаше да види баща си. — Тя толкова често се простудява. Няма никакви сили, а и аз не издържам вече. Не мога да се оправя и с двете плантации. Кендъл, не можеш ли да останеш тук? Крестхевън ще бъде твой.
— Не, Лоли — тъжно отвърна Кендъл на молбата на сестра си. — Трябва да се върна в Ричмънд. Но ще намеря болногледачка за майка и ще наема хора да ти помагат.
— Кого ще наемеш? — горчиво попита Лоли. — Всички мъже са във войската.
— Някои вече са се върнали — уверено рече Кендъл. През следващата седмица тя откри една свободна негърка, която чудесно се справяше с майка й, и двама мъже, на които имаше доверие. Назначи ги за управители на плантациите. Лоли я погледна със съмнение, като разбра, че е наела ампутирани бивши войници, но после с безразличие сви рамене. Кендъл знаеше, че не бива да очаква душата на сестра й да се възстанови скоро.
Въпреки че бе осигурила подкрепа за Лоли, преди да тръгне, Кендъл откровено й каза:
— Лоли, тук няма да сте в безопасност, ако…
— Ако янките спечелят войната? — невъзмутимо попита сестра й.
— Да.
— И какво предлагаш?
— Не съм напълно убедена, но мисля, че знам едно място, където няма да има тежки последици от
