Прострелян в крака.
Брент чу писъка на момчето и полека тръгна към него, като зорко следеше обхванатите от огъня дърветата. Чу пукота на един падащ клон и се отдръпна навреме, усети само как летящите искри минаха покрай лицето му. Намери Били, видя раната му. Момчето отвори изпълнените си болка очи и се взря в Брент.
— Капитане, обзалагам се, че отсега нататък няма да мръднете от морето — опита се да се пошегува Били.
Нов вик се изтръгна от гърлото му и Брент разкъса крачола на панталоните си, за да превърже крака му под коляното. Били вероятно щеше да изгуби крака си. Брент се надяваше да спаси поне живота му.
— Капитане, изчезвайте оттук. Гората сигурно ще избухне — предупреди го Били.
— Да, така е.
Брент взе момчето на ръце. Отчаяно се опитваше да намери път през дима и черния барут. Закрачи напред, олюлявайки се. Реши, че е открил вярната посока. Двамата бяха сами в гората, поне така им изглеждаше. Сами в ада.
Огромно дърво изпращя и се стовари зад тях. Брент ускори крачка. Стори му се, че чува тропот на копита пред себе си. Забърза.
Наистина напред имаше кон. Яздеха го един войник е простреляна ръка и друг, с рана в корема. Ранените спряха веднага, щом видяха Брент и момчето.
— Сър, можем да ви дадем коня — каза човекът с раната в корема и лицето му се изкриви от болка, още докато произнасяше благородното си предложение.
— Аз нямам дори драскотина по себе си, а вие се нуждаете от спешна помощ. Няма защо да ми давате коня — отвърна Брент.
— Но можем да вземем още един човек с нас, преди тази стара кранта да издъхне — обади се мъжът с кървящата ръка.
— Аз мога да вървя пеш — увери ги Брент. — Вие изведете Били оттук.
— Слушам, капитане — отвърна мъжът и отдаде чест. Той протегна ръце и Брент качи момчето на коня.
Мършавата кранта изглеждаше така, сякаш нямаше да успее да се помръдне, но когато войникът я пришпори, тя неочаквано се понесе в тръс надалеч от огъня и смъртта.
Брент тръгна след тях с колкото е възможно по-бърза крачка. Горещината ставаше нетърпима. Беше невъзможно да си поемеш въздух.
След малко той изгуби ориентация, после си помисли, че е открил посоката, но не след дълго му се стори, че вижда през дима и мъглата някаква колиба. Надяваше се да не се върти в кръг. Спря за миг.
И тогава огънят обхвана дървото зад него. Той чу пращенето на пламъците, чу пукота. Обърна се, готов да отскочи настрана.
Успя да избегне ствола на дървото. Но един тежък клон, който току-що започваше да тлее, се откърши. Брент вдигна ръце, но не достатъчно бързо, за да предотврати удара. Клонът се стовари върху черепа му. На сивия фон, разкъсван от огнени ивици, той видя кадифено небе и звезди. Бореше се да не изгуби съзнание, но падаше в бездна…
„Все още съм жив“, помисли си той след миг. Или пък беше в ада? Горещината беше непоносима. Опита се да стане. Не можеше да победи сивотата. Щом надигна глава, отново изгуби съзнание.
Не биваше да умира. Беше обещал на Кендъл, че няма да умре.
Като затвореше очи я виждаше. Тя тичаше по плажа, бистрата тюркоазена вода се плискаше в краката й. Слънцето светеше в косите й, а той се връщаше вкъщи при нея…
После отново се озова в пламтящата гора. Умираше. Надигна се с усилие. Беше й обещал да остане жив.
— Кендъл! — прошепна името й.
Някой стоеше над него. Виждаше буйна коса. Кендъл…?
Тук…? Но това не беше Кендъл. Косата беше прошарена. Опита се да стане и видя възрастна жена с тъжно лице й мършаво тяло.
— Госпожо, трябва да се махна оттук — каза й той.
— Вие сте почти мъртъв — отвърна тя. Той направи опит да се усмихне.
— Почти?
Тя отвърна на усмивката му. Била е красива някога. Може би преди войната.
Лицето й изчезна. Хвана го за глезените. Главата му се удари в земята.
Кендъл…
Беше й дал обещание. Господи, колко много я обичаше. Трябваше да се върне при нея. Щеше да се, върне, щеше да се върне, по дяволите, щеше да оживее!
Гората сякаш запищя, обхваната от огъня.
После горещината изчезна, болката изчезна.
И светът се изгуби в мрак.
Още преди обяд стана ясно, че малкото ханче скоро ще се окаже на фронтовата линия. Кендъл слезе в избата заедно с другите цивилни.
С времето обстрелът се усилваше. По обед ханчето вече се бе превърнало в щаб на южната войска. Салонът беше препълнен с ранени войници и мъже, които ги бяха донесли дотук, вън от обсега на вражеския огън.
Кендъл не можеше повече да търпи чакането, затова напусна избата и се качи горе. Южняците се изненадаха като я видяха, но не възразиха срещу компанията й, щом осъзнаха ползата от нея. Тя превърза ранените, занесе вода на тези, които се биеха. С настървение слушаше вестите, които пехотинците донасяха.
Кавалерията на Джеб Стюарт беше навсякъде около тях и твърдо държеше фронта. Оръдията странно замлъкнаха. Кендъл научи, че и двете страни не смеят да ги използват, защото димът от пламналата гора беше много гъст и снарядите можеха да убият не вражеските, а собствените отряди.
Когато мракът се спусна, битката затихна. Кавалеристи идваха в ханчето, за да си отдъхнат за миг, преди отново да се присъединят към своите уморени и разпръснати другари.
Кендъл отправяше молитви към небето да види Брент. Сърцето й подскочи, когато разпозна униформите на кавалерията на Флорида и видя Стърлинг Маклейн. Канеше се да го повика, когато забеляза, че той с тревога оглежда помещението. Сигурно търсеше нея.
— Кендъл, мили боже, ти си още тук! Трябва да се върнеш обратно в Ричмънд. Можеш да тръгнеш с медицинските фургони.
— Къде е Брент? — прекъсна го Кендъл.
Стърлинг се поколеба.
— Не знам.
— Нали двамата бяхте заедно? Какво се е случило с него. Стърлинг?
Стърлинг я хвана за раменете и леко я разтърси.
— Гората наоколо гори! Хората умират не само от вражеските куршуми, а и от огъня. Не можеш да видиш собствената си ръка, не знаеш кой стои пред теб — враг или приятел.
Кендъл се освободи от ръцете му, почти изпаднала в истерия.
— Аз отивам, Стърлинг. Той е някъде там. Може би умира.
Тя мина покрай Стърлинг и се затича към гората.
— Кендъл, чакай — опита се да я спре той. — Огънят е навсякъде!
Тя чу, че той тича след нея, но не се обърна. Втурна се в гората, ала след няколко крачки спря и се огледа. Кашляше и се задушаваше от гъстия дим. Стърлинг беше прав. Спускащият се здрач и сивият дим, който се кълбеше около нажежените пукащи дървета, й пречеха да види дори на сантиметър от себе си.
— Брент — изкрещя тя. Отговори й злокобна тишина, а после един огромен дъб изстена и с грохот отстъпи пред яростта на пожара. Тя извика и отскочи назад. Спъна се в купчина тела. Една ръка улови глезена й.
— Помощ! За Бога, помогнете ми.
