Кендъл се взря в измъченото, покрито със сажди лице, което я гледаше. Беше на млад човек и се бе сгърчило от страх и болка. Униформата на войника беше синя.
— Поне ме застреляйте. Не ме оставяйте да изгоря. Моля имайте милост.
— Можете ли да се хванете за мен? — изстена Кендъл.
— Да, но кракът ми е прострелян на няколко места.
Кендъл се наведе и сграбчи човека през кръста. С огромни усилия успяваше да го влачи. Той изкрещя от болка, но когато тя спря, я накара да продължи.
— Благословена да сте, госпожо. Вие сте светица.
— Аз съм южнячка — сухо отвърна Кендъл.
— Значи, светица от Юга…
Димът започна да се разпръсва. Кендъл видя пред себе си хора. Движеха се като сенки, призрачни сенки в зловещата нощ.
— Помогнете ми! — извика тя.
Един човек се приближи към нея. За неин ужас тя видя, че той е в синя униформа.
— Госпожо — той взе товара от ръцете й, — трябва да се махнете оттук. Гората ще избухне като барутен погреб!
— Аз… трябва да открия един човек.
— Южняк?
Кендъл прехапа устни и кимна.
Изведнъж оранжево сияние озари нощта и страшен грохот разцепи въздуха. Цялата гора зад нея изригна в един огромен пламък, който сякаш се извиси до небето.
— Няма да ви позволя да се върнете там, госпожо, и без това няма да намерите нищо живо. Елате с мен. Ще ви заведа при лейтенант Бауър.
Усети, че той я улови за рамото, но това не я интересуваше вече. Беше покрита със сажди, уморена и отчаяна. Брент беше изчезнал в пожара. Вече нищо нямаше значение. Съвсем нищо.
Сякаш вървяха с часове. Бяха двайсетина души и носеха ранените на носилки. Трябваше да се движат на зигзаг, за да избегнат горящите участъци. Първо я заведоха в един лагер далеч на север.
Изправиха я пред уморен старец с огромни бакенбарди. Тя разбра, че и той е участвал в боя. Синята му куртка беше почерняла и обгорена и миришеше на пушек, също като нейните дрехи.
— Открихме в гората тази красива южнячка, лейтенант Бауър — каза младият янки, който я беше намерил. — Какво да правим с нея сега?
Зелените очи на лейтенанта я огледаха с учудване, но и със съчувствие. Тя сигурно представляваше печална гледка — цялата бе покрита със сажди, косата й — разбъркана, раменете — увиснали от отчаянието.
— Как попаднахте в този ад? — попита я лейтенантът и поклати глава. — Няма значение. — Той се обърна към войника.
— Щом дамата е южнячка, ще я върнем на хората й. Уредете предаването.
Добротата му я просълзи.
— Благодаря ви, сър — успя само да прошепне.
— Около нас има достатъчно ужас и болка — отвърна той кратко и приключи въпроса.
Върнаха я на кон при позициите на южната войска. Предадоха я на един от емисарите на Робърт Ли, но тя така и не успя да види генерала. Джеб Стюарт бил смъртно ранен и Ли бил при своя приятел. Опитвал се да изпрати великия предводител на кавалерията в Ричмънд.
Тя все още бе вцепенена и не се интересуваше от нищо. Просто стоеше, загледана в огъня, докато офицерите шепнешком обсъждаха какво да правят с нея. Изведнъж усети как някой докосна ръката й.
Беше Стърлинг. Обърна я към себе си я притисна в обятията си.
— Кендъл, слава Богу. — Той помълча за миг, после се отдръпна от нея и погледна в безжизнените й очи. — Скоро ще потегли фургон за Ричмънд с ранените. Кендъл, трябва да тръгнеш.
Тя поклати глава, заслепена от сълзите.
— Не мога.
— Кендъл, няма да помогнеш на Брент, ако отново попаднеш на янки или като изгориш жива в пожара. Ще държа връзка е теб. Ако наистина обичаш брат ми, погрижи се за себе си. Върни се във Флорида веднага щом можеш. — Стърлинг се поспря и я прегърна. — Ти може би носиш детето му, Кендъл.
Кендъл се съмняваше, но не каза нищо. Беше минало толкова време… досега би трябвало да зачене. Но съдбата й бе отказала дори това.
— Кендъл, трябва да отидеш — настоя Стърлинг.
— Ще чакам в Ричмънд — отвърна тя. Стърлинг понечи да възрази, но се отказа.
— Ще държа връзка с теб. Обещавам.
Той удържа на думата си. Тя получаваше писма от него поне веднъж в месеца. Брент не бил намерен, писа й той, но и тялото му не било открито. Според него имало надежда и той не вярвал, че брат му е мъртъв.
Кендъл също не вярваше. Но въпреки че в писмата си Стърлинг постоянно настояваше да напусне Ричмънд, тя винаги отказваше. Отказа дори когато на вратата й почука Чарли Макферсън и й предложи да я закара при Ейми на борда на „Джени Лин“.
— Ще се върна след два месеца — твърдо каза Чарли. — И тогава ще тръгнете с мен. Капитанът би искал това.
Кендъл му се усмихна неопределено. Знаеше, че няма да тръгне.
Минаха месеци, октомври се изниза, а Брент все още бе сред изчезналите. Както бе обещал, Чарли Макферсън отново се появи на прага й.
— Няма смисъл, Чарли. Няма да тръгна никъде, докато не разбера какво се е случило с…
Думите й секнаха, когато един човек мина край Чарли. Той изглеждаше необичайно в цивилизованата й стая.
— Червена лисицо — смаяна прошепна тя.
Той пристъпи към нея, тъмните му очи бяха сурови и непроницаеми, ръцете — силни и уверени.
— Ще тръгнеш, Кендъл. Когато може, Нощният ястреб ще дойде при теб.
— Аз…
— Добре познавам своя приятел — твърдо рече Червената лисица. — И ще заведа неговата жена там, където той би желал.
Облегната на силното рамо на индианеца, Кендъл си спомни думите на Брент. Да, когато можеше, той щеше да дойде при нея в заливчето. И тя щеше да го чака… В Ричмънд с всеки изминал ден ставаше все по-опасно. Бичът на янките все повече тегнеше над града.
— Ще дойда — прошепна тя.
Лесно се промъкнаха през блокадата. Чарли се бе научил на много неща от своя капитан.
През цялото пътуване Кендъл стоеше плътно до Червената лисица. Имаше му доверие и близкото му присъствие я успокояваше.
Но една нощ, както стояха под кадифеното небе и звездите, той се отдръпна от нея.
— Кендъл Мур, аз обичам Нощния ястреб. И усещам, че той е жив. Но аз съм мъж от плът и кръв, макар кожата ми да е червена. Ти си красива жена и аз много те обичам. В своята невинност ти идваш при мен и ме подмамваш да предам своя брат.
Кендъл го гледаше с широко отворени, учудени очи. Осъзна, че той наистина я обича и е самотен — също като нея. И ако Брент Маклейн никога не бе съществувал, тя би могла да обича Червената лисица. Той беше един от най-силните мъже, които познаваше!
Но и двамата обичаха Брент. И двамата вярваха че той се върне.
— Съжалявам — прошепна тя и се отдръпна назад. Той протегна ръка към нея.
— Не си отивай. Той е мой брат, ти — моя сестра. Няма да изгубим нашето приятелство.
Да — съгласи се тя и се взря в мъдростта на дълбоките кафяви очи. — Няма да го изгубим.
Пристигнаха в залива през ноември. В началото на новата година Югът се намираше в изключително тежко положение. Шърман започна своя „марш до морето“, подпали Джорджия, разруши всичко, което не можеше да бъде отнесено. Кендъл се разтревожи за семейството си и когато Чарли спря в залива през
