чувството, че ще се разпадне на хиляди парченца. — Не, не! Не! — пищеше тя, гневът й бе толкова силен, че успя да се отскубне от ръцете му и отново го заудря с юмруци.
— Кендъл! Престани! — извика той. Хвърли се срещу нея, хвана китките й, улови с крак глезена й и я тя падна в пясъка, останала без дъх. Той легна върху нея, притисна ръцете й нагоре и се опита да спре съпротивата й с тежестта на тялото си.
— Кендъл, ако не се подчиня на заповедите, ще бъда обвинен в дезертьорство. А ако не спечелим войната, няма да имаме нищо. Доколкото знам, Джон Мур все още е жив. Ако янките победят, ще е почти невъзможно да получиш развод. Кендъл, чуй ме — нашата съдба зависи от съдбата на Конфедерацията.
— Не ме интересува дали някога ще получа развод! — извика Кендъл. — Няма да имам никаква полза от него, ако ти си мъртъв. Брент, моля те! Можем да отплаваме нанякъде. Да избягаме в Англия или на Бахамските острови.
— Кендъл, никой от нас не може да отплава и ти много добре го знаеш.
— Нищо подобно не знам! — В очите й бликнаха сълзи и за да ги скрие, тя започна да се дърпа яростно от него, като се опитваше да го отхвърли настрана или да му избяга. Успя само да скъса двете горни копчета на роклята си и да разкрие пред погледа му възвишенията от слонова кост. Усети как пулсът му се ускори и тялото му настръхна. Видя познатите тлеещи пламъци в очите му. Само преди мигове беше извън себе си от щастие. Бе готова да разкъса дрехите си и да посрещне докосването му. Не беше забравила силата на тяхната страст. Желанията, копнежите, които през цялото това време лежаха приспани в нея, се надигнаха за нов живот още като го видя. Дори сега знаеше, че тялото й ще издаде решението й да наложи своята воля върху него.
Тя си пое рязко въздух.
— Брент, да не си посмял…
Той не само посмя. Устата му се нахвърли с ненаситен глад върху нейната и ловко се справи с протестите и съпротивата й. Със силата на бурен вятър той преодоля всички прегради по пътя си. Езикът му търсеше сладкия нектар на устните й, гмуркаше се и дълбаеше, с грубост изискваше отговор.
Тя се отбраняваше, докато имаше сили, докато дъхът й секна и развилнялата се буря отнесе разума й. Нейните собствени желания бяха твърде силни, за да ги отхвърли, пламъците в нея се издигнаха и се сляха с неговия огън и тя, огорчена от откритието, че не може да му откаже нищо, отвърна на целувката му с гневна страст.
Усети как ръката му потъна в разреза на роклята й. Дланта му погали гърдите й, кожата, която одраска зърното, беше грапава и дразнеща. Лавата в нея се надигна и тя се разтрепери, ядосана, но откликваща на докосванията му. Сведе мигли, когато Брент я повдигна, за да свали роклята, която му пречеше. Треперещите му пръсти бяха груби и непохватни. После Кендъл усети пясъка под голия си гръб, а той издърпа гащетата й. Тя чу как той се задъхва при гледката. Времето и животът в залива й се бяха отразили добре. Гърдите и бедрата й си бяха възвърнали пищните извивки, а талията й все още можеше да се обгърне с длани.
Кендъл отвори очи, когато той започна да съблича дрехите си. Но щом застана гол над нея, тя веднага ги затвори, защото й се зави свят. Беше строен и жилав като пантера, със стегната фигура и широки рамене. Мъжествеността му бе жива и твърда като безмилостния му стоманеносив поглед.
Обичаше го, обожаваше го, имаше нужда от него и го желаеше… Завинаги. Ако той умреше, животът й нямаше да има смисъл. Тя вече бе разбрала това през дългите месеци на чакане.
— Не! — внезапно извика тя и скочи.
— Какво по дяволите… — започна той и протегна ръка към нея, но тя бе по-бърза. Втурна се гола към храстите.
— Кендъл! — изкрещя той гневно. Не можеше да повярва на очите си.
Тя побягна между палмите. Но той я настигна. Хвана дългата й коса и я дръпна. После я обърна към себе си и я притисна към голите си гърди.
— Кендъл!
Тя риташе с крака и махаше с юмруци срещу него, тласкана от горчивина и безумие. Но ръцете му се сключиха около нея и двамата паднаха върху купчина уханни листа. Тя отметна глава и не пожела да го погледне.
— Няма да ти позволя да умреш. Няма…
— Кендъл, няма да умра!
— Не, Брент, моля те! Толкова усилия положих, за да се науча да живея без теб. Сега ти си тук, но пак ще тръгнеш. О, Господи, не мога да понеса отново да те загубя. Не мога!
Но изведнъж Кендъл разбра, че не може повече да се съпротивлява. Ръцете й обгърнаха шията му и тя потърси устните му с огнена страст. Пръстите й се вплетоха в косата му, тя избегна устните му, за да притисне уста до рамото му и да се сгуши до него. Беше го излъгала — не се бе научила да живее без него. И сега го желаеше, а слънцето и листата галеха голите им тела. Желаеше го винаги, навсякъде и щеше да го прегръща, докато можеше.
— Брент…
— Кендъл, о, господи, Кендъл. Обичам те. Обичам те. Мечтаех за теб ден и нощ, живеех само, за да те докосна отново, да те прегърна, да те любя.
Тя усети как коленете му разделят бедрата й с уверено и ловко движение, как ръцете му я повдигат, за да посрещне внимателният му тласък. И тя изкрещя от желание, а слънцето сякаш щеше да избухне в нея и да я издигне във висините на небето, в красотата на бурята. Името му се смеси с горчивите сълзи, докато вълните на страстта ги поглъщаха в дълбините си. Долавяше всичко наоколо — пролетния въздух, милувката на листата под тях, топлината на слънчевите лъчи, възпламеняващи с блестящото си злато. Тя добре познаваше неговия мъжествен мирис, чудното докосване на кожата му, мускулестите бедра, грубия допир на брадата му, острите косъмчета по гърдите, уверения мощен живот, който я изпълваше, заплашваше да я разкъса, но завладяваше с красотата си. После почувства как тази красота вътре в нея се извисява като морска вълна и се разбива, изпълвайки я с течна лава, лава, на която тялото й отвърна с екстаз.
Светът бавно спря да се върти. Тя отново видя небето, земята и ложето от листа. Той легна до нея, пръстите му нежно погалиха бузата й, но тя ги отблъсна. Нуждаеше се от него отчаяно. Но той щеше да си тръгне.
— Остави ме — прошепна тя и закри очите си с ръка.
— Кендъл, моля те, дръж се разумно.
— Аз се държа разумно! — Тя скочи и той се изправи след нея. Но още преди да я докосне, тя поклати глава. — Няма да избягам гола, не се бой. Ще си взема дрехите. И ще се държа разумно.
— По дяволите, Кендъл! Тръгвай! Но аз не съм казал, че си отивам веднага. Имам три дни.
— Не ме интересува, дори да имаш четири седмици!
— Най-добре се изкъпи в студената вода! — извика той след нея. — Никъде не можеш да избягаш. Довечера ще се разберем.
Кендъл намери дрехите си и бързо ги навлече. Хвърли поглед към сивите панталони, сивата куртка и високите черни ботуши.
Яростно сграбчи куртката и я хвърли в морето. Вълната я върна обратно и тя избухна в плач. Обърна се и се промъкна през гората, за да избегне пътечката и Брент. Не се върна в къщата на Ейми, а се скита безцелно часове наред. Искаше й се да мисли, но се чувстваше вцепенена.
Трябваше да му попречи да тръгне.
Отново и отново повтаряше думите в съзнанието си, докато бродеше. Когато се озова до устието на реката, седна на песъчливия кален бряг и се загледа във водата. „Гордостта на Юга“ беше закотвена в устието и Кендъл се питаше дали няма начин да потопи шхуната. Присви очи и се взря в нея, после нехайно погледна към залива след устието.
Внезапно сърцето й заби лудо в гърдите. На хоризонта видя кораб, който се носеше към тях. Над него се вееше знамето на Съюза.
Тя скочи на крака и яростно замига. Но корабът не изчезна от хоризонта. Вкаменена, за миг остана втренчена в него. После побягна колкото можеше по-бързо и задъхана стигна до къщата на Ейми.
Ейми спокойно работеше в градината. Тя погледна към Кендъл и в очите й заблестя щастие.
— Кендъл, не е ли прекрасно? Ти беше права за Брент! Но къде е той сега?
