намръщения си брат.
— Кендъл, изглеждаш прекрасно! Всички войници сигурно си мислят, че са видели ангел! Но тук не е безопасно. Брент — обърна се той към брат си, — трябва да я заведеш някъде.
— Знам. Но…
— Аз ще те извиня пред Стюарт. По дяволите, Брент, ти си от флотата. Изобщо не си длъжен да бъдеш тук.
— Ще се върна призори — обеща Брент. После видя, че целият отряд ги гледа. Повдигна изящната ръка на Кендъл и каза:
— Кендъл, запознай се с момчетата от кавалерията на Флорида. Момчета, това е Кендъл Мур. Бързо си кажете здравей и довиждане.
Кендъл се изчерви от одобрителните викове на мъжете, но не за дълго, защото Брент я повдигна от земята и я сложи да седне пред себе си на седлото. Пришпори коня и излезе от лагера в бърз тръс. Няколко пъти ги спираха, но Брент казваше на предните постове, че придружава дамата до безопасно място, и те им разрешаваха да продължат.
Не проговориха, докато не стигнаха порутеното ханче. Брент завърза коня, свали я на земята и я поведе навътре. Здраво стиснал ръката й, той взе единствената свободна стая от съдържателя, който като видя униформата на Брент поиска да разбере какво става в лагера.
Брент не го излъга.
— Скоро ще има битка. И то наблизо.
— Не сте дезертьор, нали, капитане?
— Не, сър, само прекарвам няколко часа с моята… съпруга. После ще се върна на фронта.
Най-после влязоха в една занемарена стая. Брент се огледа, после сви рамене и я придърпа към себе си.
— Съжалявам, че не можах да осигуря нищо по-добро.
Кендъл се усмихна.
— Ако си спомняте, сър, прекарах много нощи в пещери. Това напълно ме задоволява, докато вие сте с мен.
— С теб съм — дрезгаво прошепна той.
— Брент — започна Кендъл, — съжалявам, че не бях в Ричмънд. Обещах ти, но не те очаквах точно тогава и затова…
— Ще ми разкажеш по-късно, Кендъл… много, много… по-късно.
Думите му бяха прекъсвани от горещите влажни докосвания на устните му по шията, по ушите, по тила й. Пламъците на желанието се надигаха в нея на вълни, тя се притисна към него и повдигна глава да срещне стоманеносивия му поглед с ослепителен син блясък в очите си.
— По-късно — съгласи се тя. — Много по-късно…
И наистина след много време, когато слънцето бе залязло луната се бе появила, те се сгушиха заситени и доволни един друг и заговориха. Брент беше мушнал ръка под главата си и се взираше в тавана. Другата му ръка бе около Кендъл. Пръстите му лениво приглаждаха косата й, а тя бе положила буза върху влажните му гърди.
— Кендъл, не ти се разсърдих. Радвам се, че те виждам, но бих искал да не беше идвала. Утре тук ще се води бой. Ли планира да посрещне Грант в пущинака, смята, че горският терен ще му даде предимство. Янките многократно ни превъзхождат по численост.
Кендъл прокара пръсти по гърдите му.
— Брент, ти не си длъжен да се биеш. Моля те, не участвай в тази битка. Страхувам се.
Той замълча за миг.
— Кендъл, поне пет пъти досега ми се е искало да те удуша, но в последните няколко месеца имах време да премисля нещата. В известен смисъл не бях справедлив с теб. Обичам те, Кендъл, истински те обичам, и се опитах да те разбера. Войната, времето, разстоянието не могат да променят това, което сърцето ми изпитва. Но знам, че теб нищо не може да те пречупи. Само се надявам, че ще успея да те опитомя. Поне малко. Кендъл, аз трябва да участвам в тази битка Конфедерацията се нуждае от всеки човек.
Кендъл потисна сълзите си, но когато проговори, в гласа й се усещаха преглътнатите ридания.
— Не те разбирам, Брент. Няма причина.
Той веднага я прекъсна.
— Съществуват много причини, Кендъл. Съществува Югът, съществуваш ти, аз, всички ние.
— Югът е обречен, Брент.
— Не казвай това — грубо отсече той.
— Това е истината и ти я знаеш. Знаеше я още онази нощ, когато се срещнахме, нощта, в която Южна Каролина се отдели от Съюза. Тогава аз се заблуждавах.
— Кендъл, не знам нищо друго освен това, че утре трябва да се бия. Ние притежаваме само боен дух и упоритост — нищо друго. — Изведнъж той легна върху нея и притисна ръцете й към леглото. — Кендъл, не винаги умеем да различим доброто от злото, защото светът не е само черно и бяло. Винаги има оттенъци на сивото. Вършим това, което ни се струва правилно. Ти си омъжена за друг, но в нашата любов няма нищо лошо, независимо къде ни отвежда тя. А в Кентъки, когато се карахме заради онази старица, последиците от твоите действия биха могли да докажат, че те не са били правилни. Но ти мислеше, че имаш право. Мисля, че сега те разбирам. Ох, Кендъл, ние винаги ще сме в спор!
— Брент!
— Но аз те обичам точно за това. Обичам те, защото си горда и решителна и никой не може да те пречупи, дори аз. Моля те да ме разбереш, че трябва да участвам в битката. И да ми обещаеш нещо.
— Какво? — с пресипнал глас попита тя, раздвоена между желанието да го удари за това, че я е нарекъл досадна, и потребността да обвие ръце около него толкова силно, че той никога да не може да си тръгне.
— Искам да се прибереш вкъщи колкото може по-бързо. Имам предвид при Харолд и Ейми. В Ричмънд няма да е безопасно.
Кендъл отвори уста да възрази, но той я затвори с нежна целувка.
— Веднага щом мога, ще дойда при теб — увери я той. — Хайде сега, обещай ми.
Тя не успя да продума, а той изглежда остана доволен от кимването й.
Сълзи замъгляваха очите й, докато се любеха, и мокреха бузите й дори когато полетяха в бездната на екстаза. Той ги попи с устни след утихването на страстта и я прегърна. Точно преди да заспи, тя чу шепота му:
— Ще дойда при теб в заливчето, Кендъл. Обещавам.
Когато тя се събуди преди зората, той беше изчезнал.
Денят настъпваше с грохота на оръдията и свистенето на снарядите. Битката в пущинака бе започнала.
Никога в живота си Брент не беше виждал нещо по-ужасно от тази битка.
Конният им отряд беше един от първите, които влязоха в боя. Гората изглеждаше спокойна, а небето — ясно и свежо. Той чуваше птиците, вдишваше сладкия дъх на зелените дървета и красти.
Насред път влязоха в първата схватка. Дъжд от куршуми се изсипа отляво. Конете се подплашиха, мъжете бързо скочила от тях. Намериха прикритие край пътя.
После започнаха оръдията.
И гората лумна.
Брент видя, че Стърлинг заповядва на хората си да се оттеглят. Самият той започна да отстъпва, но видя Били Крисчън, малкият барабанчик от Талахаси.
Момчетата не биваше да участват във войни. Но Били Крисчън се биеше още от самото начало на войната, поне така му беше казал Стърлинг. Оставаше му една седмица, за да навърши тринайсет, но мъжете имаха чувството, че винаги той е биел барабана за тях. Били беше сирак, чичо му Джош бе неговият единствен роднина. Джош беше дошъл в отряда.
И бе загинал. Но Били беше останал.
Ала сега, в хаоса от трупове, цвилещи коне, горящи клони и задушаващ дим, Били лежеше на земята.
