краля.
— Бяхте ли на служба при Уилям от Нортъмбриън, когато заминахте за Ирландия?
— В служба на Уилям? Защо, не, не, разбира се, че не, кралю. Служех на младия Роуан, само на него.
— Наистина ли му служехте? — попита студено Ерик. — Или най-коварно го убихте в гръб? За шепа злато, обещано ви от Уилям?
Бледото лице на мъжа подпечата съдбата му. От гърлото на Йон се изтръгна дрезгав вик, той измъкна светкавично ножа си и прониза гърлото на предателя.
Отвратен от гледката, Алфред му обърна гръб. Увисналите му рамене издаваха дълбока болка и изтощение.
— За Бога, Йон, аз цял живот се борих да дам закони на тази страна! А ти извърши убийство, и то пред очите ми!
— С радост ще платя обезщетение на близките му — отговори гневно младият Йон. — Може би и те са алчни като него и ще са щастливи да измъкнат малко пари от смъртта му. За Бога, Алфред, та той е убил Роуан!
— По заповед на Уилям — прекъсна го рязко Ерик. — Отивам да го доведа.
Той изскочи като луд от палатката и хукна към мястото, където се бяха настанили хората на Уилям. Профуча като вихър покрай насъбралите се воини и отметна платнището на палатката.
Вътре нямаше никой. Ерик се обърна, сграбчи за ръкава първия мъж, който му попадна пред очите, и го попита къде е господарят му. Никой не знаеше и макар че ги заплашваше с най-страшни наказания, той не можа да научи какво е станало. Научи само, че сутринта Уилям е излязъл на езда, придружен от Алън от Кент, и оттогава не се е връщал.
Ерик все още разпитваше хората на Уилям, когато дотичаха Йон и Едуард.
— Никой не го е виждал, него и Алън. Уилям сигурно ви е видял да вдигате камата и знае, че вече разполагате с доказателство срещу него. Тръгнал е на юг.
— Веднага тръгваме след него — отговори кратко Ерик.
Йон погледна замислено приятеля си Едуард и заговори с треперещ глас:
— Да, ще тръгнем след него, и то незабавно. Вече наредихме на вашия Роло да събере багажа и да доведе коня ви. Трябва колкото се може по-бързо да стигнем до брега, до дома ви.
Ерик усети как го обзе леден студ. Усети страха, който мъчеше Мергуин, откак бе стъпил на чуждата земя.
— Защо трябва да тръгнем към дома ми? — попита дрезгаво той.
— Защото смятаме, че… — започна несигурно Йон и пое дълбоко въздух, но Едуард го изпревари:
— Смятаме, че Уилям от Нортъмбриън отдавна желае жена ви. Съдим за това по някои забележки, които отправяше към Роуан, по неща, които виждахме със собствените си очи, а има и такива, които са само предположения. Мислехме, че всичко е на шега. Обаче Уилям съвсем сериозно смяташе, че ако Роуан се махне от пътя му или ако Рианон изгуби благоволението на краля, той ще има повече шансове да я получи. А сега е на път да загуби всичко, затова предполагаме… уверени сме, че ще рискува дори живота си, за да може да излее омразата и гнева си върху нея.
Ерик здраво стисна ръце в юмруци. После отметна глава на зад и нададе пронизителния си боен вик. Бойният вик на дома Вестфалд, който този път изразяваше не само гняв, но и безкрайна болка, страховитият рев на вълк в беда.
Скоро се появи Роло, възседнал грамадния си петнист жребец. Доведе му Александър, Ерик се метна на седлото и пришпори коня в луд галоп. Останалите препуснаха след него.
Дните на Рианон минаваха бавно.
Беше пролет и земята се будеше за нов живот. Новините от бойното поле идваха редовно. Ерик изпращаше всяка седмица вестоносец и Рианон беше добре осведомена за хода на сраженията. Докато не подпишеха мирния договор, опасността не беше отминала. Рианон знаеше, че и Мергуин, въпреки привидното си спокойствие, тръпне от нетърпение и се старае да не я оставя дълго време сама. Друидът наблюдаваше усилено небето, морето и вятъра и често излизаше навън; Рианон не знаеше къде ходи и какво прави през време на отсъствията си. Тревогата й непрекъснато нарастваше.
Когато един следобед пред портите на града се появи Уилям от Нортъмбриън, Рианон беше сама. Мергуин се беше скрил някъде в гората, а Дария и Адела бяха слезли на брега, за да посрещнат пълния с подаръци кораб, изпратен от Олаф и Иърин.
Стражите, които познаваха цветовете на Уилям, веднага отвориха градските порти, а прислужниците побързаха да уведомят Рианон. Тя забърза към вратата, сигурна, че вестите са лоши, щом е дошъл самият Уилям, а не някой слуга или войник.
Излезе на двора и спря с лудо биещо сърце. Уилям очевидно беше препускал с най-голямата възможна бързина насам и това я уплаши още повече. Беше сам, придружаваше го единствено постоянният му спътник Алън. Рианон ги поздрави учтиво и им предложи да хапнат и пийнат, но Уилям скочи от коня си и я сграбчи за раменете.
— Нямаме време, Рианон! Заповядайте на слугите да донесат ейл и малко хляб и сирене за из път. Трябва да бързаме.
— Защо? Какво се е случило? Къде трябва да отидем? — извика стреснато тя.
— Ерик е ранен. Не бива да се движи. Непрекъснато пита за вас. Обещах да ви заведа при него колкото се може по-бързо.
— О! — изплака ужасено Рианон и застина на мястото си, неспособна нито да се помръдне, нито да размисли. — Трябва… трябва да намеря Адела и да събера багажа си…
— Не! Тръгваме веднага. Заповядайте на прислугата да донесе храна и бира и потегляме. Още сега. Нямаме никакво време.
— Трябва да взема Гарт.
— Какво? — извика Уилям и стисна ръката й.
— Гарт е синът ми. Не мога да тръгна без него.
Уилям поглади замислено мустака си, усука го няколко пъти и внезапно се усмихна.
— Да, разбира се, мила моя. Вземете сина си, но побързайте.
Рианон го послуша. Трепереща от страх, тя тръгна към стаята си. Коленете й поддаваха. Ето го ужасът, който отдавна висеше заплашително над нея. Ерик отново беше предизвикал смъртта и този път тя нямаше да му прости. Той беше велик воин, един от най-добрите и умееше да си служи с меча като никой друг. Но всеки човек е смъртен и сега мъжът й беше ранен и може би умираше, след като беше станал най-важното нещо в живота й. Не! Все едно какво беше предопределила съдбата, той нямаше да умре! Тя нямаше да го позволи!
Гарт спеше. Без да обръща внимание на плача му, Рианон го вдигна от леглото и го уви в голяма ленена кърпа. Наметна се с първата пелерина, която й попадна пред очите, и хукна надолу по стълбите. Междувременно слугите бяха оседлали една кобила и бяха напълнили чантите на седлото с храна.
Патрик беше излязъл на двора и слушаше с напрегнато внимание разказа на Уилям за похода към Лондон.
— Нека и аз тръгна с вас — предложи развълнувано той.
— Не! — възпротиви се остро Уилям. — Ерик изрично настоя да останете в дома му при Адела и сестра му. Той има нужда да знае, че градът е в сигурни ръце.
— О, Патрик! — изплака отчаяно Рианон. Младежът я прегърна за сбогом, помогна й да се качи на коня и сложи Гарт в скута й.
— Той ще се оправи, милейди, ще видите, че ще се оправи! Ерик е от желязо, нали знаете. Вярвайте в това и всичко ще бъде наред.
— Да вървим, Рианон! — настоя Уилям.
— Да! Да тръгваме! — прошепна задавено Рианон. — Бързайте, Уилям, и ме отведете колкото се може по-бързо при него! Патрик, нека Бог бъде с теб!
— И с вас, милейди!
Уилям тръгна напред. Рианон и Алън го последваха в бърз галоп. Излязоха от градските порти и се
