Мери Кейт събра копринената коса и я уви на тила.
— Цял Лондон говори за него. Освен това е един от най-добрите приятели на краля.
— Дори прекрасен човек като Чарлз може да си избере лоши приятели.
— Мисля, че според баща ви лорд Дефорт е най-добрата партия в Англия.
Роуз махна нетърпеливо с ръка.
— Нали познаваш баща ми, Мери Кейт. Той не разбира от тези неща. Освен това не познава Пиърс Дефорт, иначе никога не би го избрал за свой бъдещ зет. О, защо изобщо ме изпрати в двора! Имам чувството, че съм расова кобила, която трябва да привлече подходящия жребец. Колко унизително!
— Роуз! — извика шокирано камериерката.
— Точно така е! — В очите й заблестяха сълзи. Колкото и да обичаше баща си, събитията през този ден й бяха дали да разбере, че не е в състояние да изпълни желанието му и да се омъжи за англичанин. Искаше само едно — колкото се може по-скоро да се върне във Вирджиния. — Той няма право да се държи така с мен! Години наред ме смяташе за равноправна партньорка. Научи ме как се правят сделки, знам всичко за корабите и плантацията и му помагам в работата. А след това ме изпрати в английско училище и после в двора, където да бъда под постоянната опека на лорд Брайънт, докато се намери подходящ кандидат за женитба. Впрочем, целият свят знае, че татко е решил да ме омъжи точно за отвратителния човек, с когото се запознах днес!
Мери Кейт поклати глава.
— Вашият баща ви обича, бъдете уверена. И в никакъв случай не би искал да ви види нещастна. А когато чу, че кралят е много привързан към Дефорт…
— Кралят е глупак! — изсъска Роуз.
— Млъкнете! Това граничи с държавна измяна! — Камериерката беше сериозно уплашена. Буйният темперамент на Роуз можеше да доведе до трудности в двора.
Момичето въздъхна дълбоко.
— О, това е просто смешно! Нямаше да мразя Дефорт и да говоря глупости за краля, стига само да можех да се върна у дома!
Мери Кейт се намръщи и я погледна загрижено. Роуз винаги беше получавала онова, което искаше. Сега беше дошло времето да се научи, че не всичко може да става по нейната воля. Ашкрофт Удбайн нямаше да й позволи да избере сама съпруга си. Това тревожеше камериерката, която обичаше искрено момичето. Имаше и още един проблем.
— Не бива да забравяте едно — напомни й мрачно тя. — Ще трябва да се опълчите не само срещу баща си.
Роуз разбра веднага за кого говореше Мери Кейт и лицето й помръкна. Лорд Джеймисън Брайънт. Добродушният му баща беше избрал най-неподходящия момент да умре. Сега синът изпълняваше ролята на настойник. Джеймисън изглеждаше добре, беше винаги безупречно облечен, но нещо в него я дразнеше.
— Мисля, че той няма власт над мен — отговори с известна неловкост тя. — Не ми е баща. Длъжен е само да пази честта ми, докато се омъжа. Няма да му създавам грижи.
Фризурата беше готова и Мери Кейт отстъпи назад, за да разгледа младата си господарка. Косата беше чудесно оформена, красивото лице заобиколено от нежни червенозлатни къдрички. Синята кадифена рокля с кръгло деколте беше с тесен корсаж и широка, събрана на две места пола, която разкриваше скъпоценните фусти.
Говореше се, че Роуз е най-красивата дама в двора, и камериерката не можеше да отрече този факт. Слугите си шепнеха, че хубавата буржоазка ще изживее приказна любов и ще последва някои от най- знатните аристократи в замъка му, за да живее щастливо до края на дните си.
Само че Роуз не иска благородник, каза си угрижено Мери Кейт. От друга страна, всевишният беше свършил добре работата си и я беше дарил с качествата, които й бяха необходими, макар че тя още не съзнаваше какво точно иска.
— Готова сте, мила моя.
Роуз кимна с отсъстващ вид и отново избухна:
— Наистина, Мери Кейт, трябваше да го видиш! Такова прасе!
— За кого говорите — за лорд Брайънт или за лорд Дефорт?
Роуз се изсмя, после отново смръщи носле.
— И двамата са ужасни. Говорех за лорд Дефорт.
— Тази вечер ще го огледам по-внимателно. Наистина ли прилича на див звяр?
— Е, не е точно така… — Роуз се изчерви цялата и се ядоса на себе си. Не, той наистина не изглеждаше зле, макар че се държа отвратително. С катраненочерната коса и странните сребърни очи лорд Дефорт беше зашеметяващо красив. Беше много по-висок от другите мъже и дяволски силен. Тя бе усетила мускулите му, когато я бутна в потока. Трябваше да признае, че външните му качества заслужаваха възхищение. — Не, наистина не изглежда зле — повтори замислено тя. — Но щом си отвори устата, човек разбира истинската му същност.
— Е, ще си държа очите и ушите отворени.
Роуз погледна красивия френски часовник, поставен на тоалетката й.
— Време е да сляза за вечеря. Кралят ще се появи скоро, а дотогава всички трябва да са седнали.
— Ще ви придружа до залата и ще отида да вечерям със слугите — усмихна се камериерката. — Ако имате нужда от мен, знайте, че ще бъда наблизо.
Двете излязоха от стаята и тръгнаха по дългия коридор. Роуз вървеше бързо, потънала в мислите си, но изведнъж чу тих вик. Обърна се и видя, че Мери Кейт се е спънала в една цепнатина и лежи на каменните стъпала. Едър мъж в копринена риза с богато жабо и модерен дълъг жакет се втурна към нея, наведе се и докосна ръката й.
— Наранихте ли се, добра жено? Можете ли да се изправите?
Мери Кейт го погледна смутено.
— Разбира се, милорд, не е толкова лошо.
Мъжът й помогна да стъпи на краката си и Роуз прехапа устни, защото беше познала доброжелателя. Човека, за когото беше говорила през целия следобед! Слава Богу, че не я бе видял.
— Всичко наред ли е? — попита меко той, наведен над Мери Кейт.
Камериерката кимна мълчаливо и мъжът продължи пътя си. При вида на Роуз устните му се разкривиха в подигравателна усмивка.
— О, госпожице Удбайн! — Поклонът му беше образец на съвършена учтивост. — Какво удоволствие!
— Удоволствието е изцяло мое, милорд — отговори с медено гласче тя. В кралския двор никой не казваше онова, което мислеше. Тук всички се преструваха и никога не губеха самообладание.
— Ако отивате в трапезарията, за мен ще бъде удоволствие да ви придружа.
Роуз преглътна мъчително, не знаейки какво да отговори.
— О, да, госпожица Роуз тъкмо отиваше на вечеря — намеси се забързано Мери Кейт. — Моля ви, бъдете така добър и я отведете в залата!
Роуз я изгледа укорно, но камериерката беше зяпнала непознатия лорд и не й обърна внимание.
Без да чака отговора й, Пиърс Дефорт улови с усмивка ръката й и я поведе с дълги крачки по коридора. Много скоро Роуз се задъха и гневът й избухна с нова сила.
— Лорд Дефорт! — изфуча разярено тя. — Сигурно бързаме, но не всеки има крака като кон.
Мъжът веднага забави темпото.
— Аха, оказва се, че вие умеете по-добре да яздите, отколкото да вървите пеш. Простете, госпожице Удбайн. Аз бях убеден, че краката ви са също така бързи, както тези на кобилата ви. Много мило от ваша страна да ме сравните с кон. Боях се, че ще ви хрумне някое друго животно.
— Ще бъда честна и ще ви призная, че първата ми мисъл беше за един роднина на коня, а именно за магарето. Не посмях да спомена името му, разбирате ли? Татко ме е учил да се държа прилично.
— Наистина ли? — Мъжът склони глава и топлият му дъх помилва ухото й. Изведнъж сърцето й заби с всичка сила и тя се опита отчаяно да се успокои.
— Ако баща ми знаеше за поведението ви спрямо мен, нямаше да очаква да се държа прилично.
