— Все пак баща ви знае кой съм.
— Нищо чудно… Повечето англичани, тук и в Америка, са осведомени за дружбата ви с Чарлз.
— Нима наричат краля просто Чарлз?
Роуз прехапа устни, за да не го наругае. Веднъж вече я бе накарал да се държи като невъздържано дете, но втория път нямаше да успее.
— Разбира се, аз говорех за Негово величество крал Чарлз II.
— Аха. Значи благоволението, което ми оказва кралят, е единственото ми предимство?
— А какво друго?
Мъжът се изсмя развеселено.
— Все пак аз нося благородническа титла.
— Като много други глупаци — отговори с най-сладкия си глас Роуз.
Вече бяха стигнали до голямата банкетна зала, където кралят и гостите му се събираха за вечеря. Първи влизаха херцозите, графовете и бароните, следвани от рицарите с дамите си. Накрая идваха хората, които благодарение на търговските си способности и добре напълнените кесии се ползваха от известни привилегии. Роуз и лорд Дефорт трябваше да се разделят. Той щеше да се присъедини към хората от своето съсловие, към лейди Ан, докато Роуз щеше да заеме мястото си на една от дългите дъсчени маси, където вечеряха богатите буржоа.
— Моля да ме извините… — започна смутено тя, но бе прекъсната от ироничен мъжки глас.
— Я виж, Джеймисън, това са Дефорт и твоята малка подопечна!
Мъжът се обърна рязко и погледна остро двамата мъже, които очевидно искаха да го поставят в неловко положение. Новият лорд Брайънт със странните си светлосини очи и до него Джером Шърни, от чийто пронизващ поглед те побиваха тръпки.
— Много се радвам — поздрави учтиво Джеймисън. — Скъпа Роуз, с най-голяма радост ще съобщя на баща ви, че изпълних дълга си и се погрижих да ви запозная с лорд Пиърс Дефорт.
— Скъпи лорд Брайънт…
— Наричайте ме Джеймисън, скъпа Роуз. Нали сме роднини, макар и далечни.
— Е, добре, Джеймисън. — В гласа й звънтеше недвусмислено предупреждение. — Баща ми ви помоли да бдите над мен, това е всичко. А тъй като скъпият ви баща почина, аз ви моля повече да не се чувствате отговорен за мен. И без това няма да остана дълго в Лондон.
— Не бива така, Роуз! — усмихна се мъжът. — За мен е съвсем естествено да поема отговорностите на баща си. Доколкото знам, вие ще прекарате тук няколко месеца — ако не в Лондон, то като гостенка в провинциалното ми имение. Не бива да напускате сама Лондон, в никакъв случай. Това не съответства и на бащините ви желания.
Роуз прехапа устни. Как й се искаше да го удари по наглата физиономия! Как смееше да я унижава така и да намеква за намеренията на баща й да я омъжи за лорд Дефорт! Особено след като целият двор знаеше за интимната му връзка с лейди Ан.
— Вече знам вашето становище, лорд Брайънт — отвърна ледено тя. — Затова мисля, че е редно да ви информирам за плановете си. Ще се върна в къщи колкото се може по-скоро — и то сама.
— Скъпа моя…
В този миг в разговора се намеси Дефорт.
— Боя се, че изнервихте госпожица Роуз. Както виждам, тя също оплаква загубата на баща ви, както повечето хора в нашите кръгове. Мисля, че вие нямате право да давате заповеди на момичето, сър.
Подкрепата му изуми Роуз и тя беше готова да му изкаже сърдечната си благодарност, ако нямаше насреща си един толкова отвратителен и високомерен аристократ.
— Разбира се, че имам право да си кажа мнението — възпротиви се ядосано Джеймисън.
— Най-добре е да обсъдим въпроса друг път — предложи Роуз, която искаше да избегне неприятната сцена. — Моля да ме извините, господа.
Този път бяха прекъснати от лейди Ан. Тя се приближи с тихи стъпки и погледна изпитателно застаналите един срещу друг мъже.
— Пиърс! Джером, Джеймисън — какво става тук? Роуз, колко свежа и бодра изглеждате, въпреки приключението преди малко! Тези дръзки мъже ви създават трудности, така ли?
— Много ви благодаря за загрижеността — отговори твърдо Роуз. — Но всичко е наред. Тъкмо исках да се извиня…
— Не се оттегляйте — помоли учтиво Джером. — Искаме да вечеряте с нас.
— Вече имам друга уговорка — възрази тя, но лейди Ан улови ръката й.
— Елате с нас, мила, много искам да ви опозная по-отблизо.
Роуз я последва неохотно към трапезата и зае място в близост до краля, между Джеймисън и Джером. Вечерята беше същинско мъчение, защото двамата не я изпускаха от очи нито за миг. Всеки път, когато вдигнеше чашата си и докоснеше пръстите на Джеймисън, я побиваха тръпки. А когато и двамата с Джером посегнаха към едно и също пилешко бутче, окончателно загуби апетита си.
За щастие Чарлз умееше да забавлява гостите си. Той седеше до своята кралица и беше образец на внимателен, влюбен съпруг. Беше поканил маскирани артисти, които представиха доста пиперлива пиеса, в която се разказваше за патилата на един неверен съпруг. След това се появи певец, който свиреше на лютня и изпълняваше тъжни напеви.
Щом вечерята завърши, музикантите в галерията засвириха весели мелодии. Чарлз се надигна, предложи ръка на кралицата и я поведе към средата на салона. Поклони й се почтително и двамата откриха танците. Скоро към тях се присъединиха и други двойки. Роуз трепереше от нерви. Знаеше, че ако Джеймисън или Джером я поканеха, нямаше право да им откаже.
Изпита безкрайно облекчение, когато Джеймисън се поклони пред лейди Ан и я помоли за един танц. Дамата се поколеба, но после се изправи.
— Пиърс… — промълви едва чуто тя и Роуз учудено се запита какво ли я бе уплашило. Ан разтърси глава, за да се овладее, и прибави бързо: — Пиърс, ти трябва да танцуваш с госпожица Удбайн.
— О, не! — извика уплашено Роуз.
Дефорт я изгледа остро, после хвърли бърз поглед към любовницата си, очевидно решен да изпълни желанието й въпреки недоволството си.
— Да вървим, госпожице Удбайн. — Това беше заповед, не покана.
Краката на Роуз трепереха. Не можеше да танцува с него, в никакъв случай. Не искаше да гледа в очите му, да усеща ръцете му… Но не знаеше как да откаже. Мъжът улови ръката й и я поведе към двойките, които вече бяха застанали едни срещу други.
Закъснях, помисли си уплашено тя. За какво ли беше закъсняла? Не можа да си отговори на този въпрос, но съзнаваше едно: днес беше започнало нещо, което не зависеше от волята й.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Пиърс се поклони учтиво и тя направи реверанс. Пръстите й докоснаха неговите, докато двамата се движеха в кръг.
— Трябваше да откажете да танцувате с мен! — изсъска ядно тя.
Мъжът вдигна изненадано тъмните си вежди.
— И какво, ако бях отказал?
— Поне щяхме да си спестим мъчението да си правим компания!
Пиърс вдигна рамене.
— Това е само един танц, госпожице Удбайн, нищо повече.
Роуз се усмихна прелъстително.
— Позволете ми една забележка, милорд. Тъй като никога не съм се сблъсквала с толкова отвратителна личност като вас, аз намирам този танц, колкото и безобиден да е, за твърде неприятен. Разбира се, за вас няма никакво значение какво мисля, тъй като имате прекалено високо мнение за себе си. Ако обаче сте чули нещо за желанията на баща ми, не се страхувайте! Не бих се омъжила за вас, даже да бяхте последният човек в кралството, защото предпочитам независимостта. Е, сега вероятно се чувствате по-малко заплашен, милорд?
