— Ваше величество, моята загуба не е чак толкова страшна. Още тази вечер ще си замина за Вирджиния и…
— Скъпа моя, в никакъв случай няма да ви позволя да се върнете в колониите. Вие не сте вече момиче, но не сте още и жена. Какво би помислил добрият ви баща?
— Аз ще говоря с него.
— Може би ще успеете да го убедите. Но сега сме в Англия. Аз съм кралят и аз заповядвам тази сватба да се състои. — Той улови ръката й и махна на свещеника, който излезе от тъмния ъгъл. Приближиха се и няколко придворни дами, между тях и една възрастна, закръглена, добродушно усмихната жена.
Капанът щеше да щракне всеки миг!
— Ваше величество, аз съм най-вярната ви поданица! — извика отчаяно Роуз. — Във всички отношения, само не днес и тук! Сир, умолявам ви…
Чарлз й кимна окуражително и целуна връхчетата на пръстите й. После се обърна към свещеника:
— Прочетете ни светите думи от библията, отче. Церемонията ще бъде кратка. Важното е да има валидност пред Всевишния.
Роуз се опита да се изтръгне от ръката на краля, но той я хвана още по-здраво и я отведе при Дефорт, който я стисна за раменете и я постави до себе си.
— Хайде, започнете венчавката — усмихна се любезно кралят.
В гърдите на Роуз се надигна паника. Без да слуша думите на свещеника, тя забарабани с юмруци по гърба на бъдещия си съпруг.
— Сложете край на този фарс! — настоя вбесено тя.
— Вече съм се примирил — гласеше равнодушният отговор.
За да ги надвика, свещеникът повиши глас и Пиърс пусна Роуз да стъпи на пода. Тя беше готова да избяга, но пръстите му стиснаха безмилостно десницата й.
— Защо не възразявате, по дяволите? — изсъска гневно тя.
— Може би защото искам да ви се отплатя за всичко, което ми причинихте — пошепна в ухото й той. После отговори високо и ясно: — Да, искам.
— А вие, Роуз Удбайн… — продължи свещеникът.
— Нямате за какво да ми отмъщавате! Аз съм тази, която пострада несправедливо. Не можете ли да го проумеете?
— Госпожице Удбайн? — попита меко свещеникът.
— Кажете: „Да, искам“ — заповяда Пиърс и в сребърните очи лумнаха пламъци.
Младата жена поклати глава.
— Аз не искам… — Тя изпищя уплашено, защото тежък ботуш настъпи пръстите й. Обърна се наляво и отново извика. Този, който я беше настъпил, беше кралят. Усмивката му беше все така любезна.
— Тя иска — съобщи весело той. — Нали я чухте? Аз я чух съвсем ясно. Хайде, добри ми отче, довършете церемонията.
След минута двамата бяха обявени за мъж и жена. Кралят им представи документите, които беше подготвил, и Роуз подписа всичко, сякаш движена от чужда сила. Чарлз също сложи подписа си.
Бракът беше сключен пред Бога и пред хората. Роуз беше съпруга на Пиърс Дефорт, обвързана с него до края на живота си. Тя гледаше втренчено мъжа си, който все още изглеждаше така, сякаш много му се искаше да я удуши. В тази ситуация никой не беше щастлив, нито младоженецът, нито булката. Само баща й. О, да, той щеше да сияе от радост. Най-после беше постигнал целта си. А тя беше станала съпруга на мъж, когото мразеше.
— Да вдигнем тост! — извика весело кралят. — Пия за най-добрия си приятел, най-смелия воин и умел политик — и за най-красивата жена в кралството ми! Желая ви дълъг живот, силни, здрави синове и дъщери и цялото щастие на света!
Наляха им вино. Роуз погледна краля и изведнъж й се дощя да запрати чашата в засмяното му лице. Ала се овладя и отпи голяма глътка.
— Не ме гледайте така сърдито, скъпа — пошушна в ухото й Чарлз. — Един ден ще ми бъдете благодарна.
Тя се съмняваше в думите му, но не се възпротиви, когато той я целуна по бузата.
Всички присъстващи я поздравиха, но Роуз не чуваше почти нищо, само се усмихваше с отсъстващ вид. След малко Пиърс стисна ръката й.
— А сега ви моля да ни извините. Искам още тази нощ да отведа съпругата си в своя дом. Благодаря на всички, които присъстваха на сватбата ни. Позволете ми да се сбогувам.
— О, Пиърс, а аз мислех, че ще останете тук — отговори смутено кралят.
Роуз погледна бързо единия, после другия. Очевидно Чарлз се боеше, че въпреки женитбата си лорд Дефорт ще се втурне да преследва похитителите на лейди Ан, за да отмъсти за отвличането й. А тя беше само пионка в тази игра, подхвърлена от краля на най-добрия му приятел като апетитно кокалче, което да го отклони от свирепите му планове.
— Бих желал да започна брака си в собствения си дом, сир — отговори спокойно Пиърс.
— Мисля, че ще бъде много по-добре да останем тук — възпротиви се Роуз. Струваше й се много по- разумно да продължи да живее в близост до краля. Докато бяха в двора, Пиърс нямаше да посмее да я удуши.
Тихият, заплашителен отговор беше предназначен само за нейните уши.
— Предлагам ти да се съгласиш с мен. В противен случай ще те съблека пред всички присъстващи дами и ще поканя Чарлз на официална сватбена нощ.
Кръвта се отдръпна от бузите й. Да, той беше способен дори на такава низост — да покани всички тези хора в покоите си.
— Да вървим — заповяда спокойно Пиърс.
Кралят я целуна още веднъж по бузата и тя се сбогува с всички присъстващи. Когато излязоха навън, Дефорт я повлече след себе си по дългите коридори и тя трябваше да тича, за да върви в крак с него.
— Багажът ми… — прошепна задъхано тя.
— Слугата ми ще се погрижи.
Щом излязоха в тъмната нощ, той заповяда на притичалия ратай да доведе коня му. Преди да осъзнае какво става с нея, Роуз се озова на гърба на грамадния Беоулф. Дефорт се метна зад нея и тя потръпна от близостта му. Сега щеше да я отведе в замъка си, далече от Лондон, далече от пристанището и кораба, с който се готвеше да избяга в родината си.
— Моля те! — прошепна отчаяно тя, докато препускаха в мрака.
— Какво искаш?
— Не ме отвеждай оттук!
Мъжът мълчеше. Ръцете му я обгърнаха още по-силно. Конят галопираше уверено по тесния път, вятърът биеше в лицата им.
След известно време Пиърс дръпна юздите и слезе от седлото. Наблизо се чу ромонът на поточе. Той поведе коня през гъстия храсталак към брега, за да го напои. През това време Роуз скочи на земята и се огледа страхливо в непознатата гора. Беше готова да избяга където и да било, само да е далеч от съпруга си. Ала преди да е успяла да се помръдне, мъжът сграбчи ръката й.
— Какво си намислила?
— Ти не ме искаш! — извика отчаяно тя. — Пусни ме да си отида, умолявам те! Ще намеря пътя за Лондон и ще се кача на някой кораб…
— Ти си луда! Никога не бих те пуснал сама в гората посред нощ!
— Но ти…
— Нима не разбираш? — Той поклати невярващо глава. — Ние сме женени, ти си моя съпруга. Затова ще правиш каквото ти казвам, ще отидеш там, където съм и аз.
— Искам да се върна в къщи! Все някак ще ти избягам!
— Но не и тази нощ. — Той я вдигна и я сложи отново на седлото. После се метна зад нея и отново препуснаха в нощта. Роуз не видя почти нищо от стария замък на дедите му, мярна й се само кулата, която стърчеше високо в звездното небе. Минаха по подвижния мост и когато влязоха в двора, от всички страни се втурнаха слуги, за да посрещнат господаря си.
