пръст към портрета. — Мислете му, сър, ако е кривогледа или пък гърбава.
Когато нахълта в трапезарията, Спотсууд и Кинсдейл стреснато вдигнаха поглед от сърнешкото печено пред себе си.
— Е, добре, имате съгласието ми — оповести решението си Рок.
— Питър! Питър! — Кинсдейл скочи възбуден от мястото си. — Бягайте веднага в къщата на пастора и доведете преподобния Мартин! Дъщеря му Мери също! Тя ще представлява Ски и…
Рок кимна утвърдително.
— Действайте, Питър! — След това се обърна към губернатора и додаде:
— Съгласен ли си да поемеш функцията на свидетел, Аликзандър?
— Разбира се, стига документите на Тио да са редовни и това да е твоето желание.
— Да, това е моето желание.
Спотсууд жално се вторачи в масата.
— Колко жалко за изисканото ястие.
След броени минути в стаята нахлуха останалият без дъх пастор Мартин и неговата поруменяла дъщеря. Необходимите церемониални слова се казаха, документите бяха подписани.
Вечерята вече изобщо не интересуваше Кинсдейл, целта на посещението беше постигната.
— Нека всички научат, че си се оженил за нея. Името Кемерън ще я закриля.
— Тио… — Рок се опита да го задържи, но неговият тъст се беше разбързал и нареди на Питър да извика кочияша и камериера.
Той възнамеряваше да потегли обратно у дома още преди смрачаване.
— Тио, послушай! В открито море не съществуват никакви гаранции. Нима не разбираш, човече…
Кинсдейл само сграбчи ръцете му.
— Благодаря ти, Рок, и не забравяй едно — повече от всичко на света тя се страхува от тъмнината. Пази я, не допускай това да се случва. На масата съм оставил медальон с нейния лик.
Лорд Кемерън изпрати примирено госта си до вратата. Колата вече го чакаше. На балдахина над седалката на кочияша висяха запалени фенери.
— Оставям се в ръцете на Всемогъщия, момчето ми! Разчитам на името ти и на твоята чест. — Без да се обръща повече, Кинсдейл се качи в каретата и потегли.
Рок се върна в трапезарията, където го очакваше губернаторът с порция претоплено сърнешко печено.
— Ела да хапнеш! — извика Спотсууд. — Това тук е сватбеното ти угощение. — В ръка държеше медальона, а приятелят му се опитваше да се усмихне. — Не искаш ли да погледнеш образа на младата си невеста?
— Кривогледа ли е?
— Не, много е красива.
— Как пък успя да разбереш това от тази миниатюра?
Спотсууд щракна медальона и го пъхна в джоба си.
— Виж какво, познавам младата лейди. От последната ни среща са изминали наистина няколко години, но това дете още тогава изглеждаше многообещаващо.
— Много мило — промърмори Рок мрачно.
— Тя е човек с желязна воля, скъпи мой, и освен това се отличава с буен темперамент, храброст и ум. И…
— Ето какво, тя ще дойде тук и ще си гледа своите работи — прекъсна Рок губернатора с тих глас. — Аз пък ще си гледам моите — Спотсууд гледаше развеселен в чинията си.
— Много се съмнявам, приятелю.
— Моля? Какво искаш да кажеш?
— Ами кой знае защо ми се струва, че ще разпънеш платна по-рано от предвиденото.
— Май така ще стане. — Лорд Кемерън си наля чаша уиски. — За здравето на братовчед ми, губернаторе! За Сребърния сокол! Да пием за успешния завършек на нашите преговори!
— Да пием за здравето на Сребърния сокол. — Спотсууд също вдигна чаша за наздравица.
Рок тресна внезапно чашата си върху масата и напусна стаята. Едва успяваше да сдържи яростта, която го беше обзела. В трапезарията губернаторът Спотсууд спря да пие, извади медальона и го разтвори. Красивото, деликатно лице го изпълни с възхищение.
— Да пием и за твое здраве, лейди Кемерън — прошепна той. — Радвам се, че ще се завърнеш у дома, Скай, и си представям още отсега искрите, които ще захвърчат, щом опознаеш съпруга си! Да не бях губернатор, аз самият щях да опъна платната, защото приключението си заслужава.
Той затвори медальона и го остави на масата. Все пак Кинсдейл го беше оставил тук за Рок Кемерън, а не за него. Но след това се ухили злобничко и отново го пъхна в джоба си. Нека Рок си мисли, че съдбата го е дарила с кривогледа жена.
Усмивката му обаче бавно угасна. Научеха ли пиратите, че корабът на лорд Кинсдейл е излязъл в открито море, щяха непременно да го преследват. И не само защото на борда се намираше дъщеря му, сама по себе си скъпоценен заложник, заради личното й имущество, а вероятно и за други неща. Възможно беше да пресече океана и без проблеми, но този вариант си оставаше твърде съмнителен. Боже, какъв жалък свят…
— Проклети пирати! — изруга губернаторът ядно. Какъв тъжен свят! Всякакви пирати заплашваха бреговете, а отгоре на всичко на английския трон се беше настанил някакъв си немец.
После почука с пръсти по раклата и промърмори:
— Пази се, милейди. Много се страхувам, че за теб бурята вече се е разразила.
ГЛАВА ПЪРВА
9 юли 1718 година
В Атлантическия океан
— Това е черният флаг на пиратите! Флагът с кръстосаните кости и черепа се приближава към нас!
Скай Кинсдейл стигна до кормилото точно в момента, когато този вик долетя от наблюдателния пост на предната мачта. Дъските под нея се люлееха силно, светкавица раздра мрачните облаци и освети кораба, преследват като призрачно ехо „Силвър месенджър“ в нощта. С много усилия екипажът успя да опъне платната, за да се пребори с бурята, разразила се в тази част на Атлантика. Сега обаче ги застрашаваше нова опасност — корабът, развял истинския си флаг с избелели кости и череп на фона на вечната черна нощ.
— Капитане! Черният пиратски флаг! — повтори предупредителния си вик наблюдаващият матрос.
— Черепът с кръстосаните кости — изрече замаяна и Скай. Тя се беше спряла до капитан Холмби и нещастният наблюдател, който все още седеше горе на мачтата, се загледа в нея. Името му беше Дейви О’Дей и идваше от Каунти Корк. На кораба беше съвсем отскоро, но още от първия миг я обожаваше. При вида на огненозлатистите й коси, фините, красиви черти на лицето и искрящите морскосини очи страхът за собствения му живот го напусна. От силния вятър широката наметка прилепна към нейната красива фигура, а къдриците й затанцуваха. Независимо дали беше в опасност, или пък се радваше на живота, тя постоянно трептеше от жизнена сила, сякаш беше частица от първичните елементи, бушуващи неистово около кораба.
Ведра и усмихната, но винаги в стила на благородна дама, тя се интересуваше от всичко, което я обкръжаваше. Дейви я обичаше тъй жарко, колкото можеше да обича само едно малко ирландско момче. В този мир той даде обет да я спаси, дори това да струва собствения му живот. Пирати! Света Дево Марийо! Той ще я спаси!
Капитан Холмби погледна нетърпеливо към него. Дейви се овладя и като не знаеше дали капитанът го е разбрал, повтори своя вик:
— Флаг с череп и кости, сър! Пиратски кораб! Нападат ни!
— Знам, момчето ми. Мистър Глийсън! — извика капитанът на главния подофицер. — Подайте ми далекогледа, моля!
Със страх в сърцето, но същевременно очарована, Скай наблюдаваше сцената, в която подофицерът се
