Хедър Греъм
Любовницата на корсаря
ПРОЛОГ
4 април 1718 година
Камерън Хол, Тайдуотър, Вирджиния
— Пак тези пирати! Проклети да са!
Това възклицание разпръсна измамното безгрижие на настъпващата вечер. Над река Джеймс слънцето залязваше и лъчите му багреха в оранжево-жълто мъхестите дъбове и полегатия тревист бряг на реката. Отнякъде долиташе тананикането на полски работник, а птиците огласяха всичко наоколо с мелодичните си трели.
— Пирати! Мръсни пирати!
Губернаторът на Вирджиния Аликзандър Спотсууд тропаше яростно с юмруци по полираната масичка до креслото му, а отсреща, облегнат небрежно на масивна колона, го наблюдаваше с крива усмивка приятелят му лорд Кемерън. Аликзандър беше изпаднал в ярост. Умният и привлекателен мъж се радваше на огромна популярност сред колонистите. Това се отнасяше както за дамите, така и за господата и не на последно място — за прислужничките. Въпреки гневния му изблик всичко в него излъчваше аристократизъм, като се започне от грижливо поддържаната бяла перука, брокатената одежда в прасковен цвят, жълто-кафявите панталони до колената, та чак до изисканите обувки със сребърни токи. В този момент присъщата му словоохотливост го бе напуснала изцяло. Приличаше на човек, неспособен да изрече повече от една- единствена дума.
— Пиратите! Пиратите! — продължаваше да крещи Спотсууд, но този път престана да удря по масата, а прибра чашата с шери, която заплашваше да се прекатури от ръба на масата. — Пиратите! Пиратите! Мръсните пирати! Ще ме съсипят — през цялото това време той гледаше с присвити очи своя домакин Питрок Кемерън, лорд Кемерън от Кемерън Хол, наричан от роднини и приятели просто Рок.
Високият млад мъж с характерно, изсечено лице имаше наистина властно излъчване. Където и да отидеше, той печелеше уважението и респекта на останалите. Сивите му остри очи, родова черта на няколко поколения, понякога придобиваха сребрист оттенък. Не беше от хората, които носят често перука. В заревото на залязващото слънце тъмната му коса блестеше като черен кехлибар.
Макар да се беше облегнал мързеливо на колоната, загледан в реката, от тялото му струеше огромна жизненост. По очите му можеше да се разбере, че притежава чувство за хумор, но също така и яростна неустрашимост. Приемаше смело всяко предизвикателство.
— Сам не можеш да се справиш с всички тях — обърна се той към приятеля си. — Ще направим обаче всичко, което е по силите ни, за да ги видим един ден на бесилката.
— Не, не! — запротестира Спотсууд нетърпеливо. — Искам ги всичките накуп. По бесилките или навързани във вериги на пристанището. Само дето бесилките и веригите са доста скъпи. Не мога да си позволя да организирам такъв спектакъл. — Той се облегна назад и мълчаливо започна да разглежда реката и околностите и.
Кемерън Хол беше привлекателно място със стратегическо местоположение. Имаше всички предимства на английското селско имение и неподправената природна красота на колонията. Реката на това място беше достатъчно дълбока и корабите можеха да стигат чак до пристана на Кемерън. Домът бе едновременно практичен и елегантен. Открай време Спотсууд беше близък на семейството — беше приятел и на бащата на Рок. По онова време той планираше вече строежа на губернаторството в Уйлямсбърг и честичко си мислеше за Кемерън Хол, когато обсъждаше работата с архитектите. Къщата бе издигната в края на двадесетте години на седемнадесетото столетие. В началото били построени само входната зала и спалните на горния етаж. На една от тухлите в избата беше издълбан следният надпис: „На тези здрави основи през лето господне 1627-о ние изградихме нашия дом. Нека с божията помощ семейството и домът да издържат изпитанията на времето. Джейми и Жаси Кемерън.“
И наистина, семейството бе преживяло и добри, и лоши времена. Най-възрастните синове от всяко поколение до един били членове на губернаторския съвет.
— Мисля си, че ще се справиш прекрасно с тези диваци — наруши мълчанието Рок.
Както винаги, Спотсууд не можеше да разбере дали Рок го поднася, или говори сериозно. Той посочи вестника, който беше чел преди малко.
— Пак някаква статия на една от тъй наречените невести на тоя проклетник, как му беше името — Едуард Теч, Тич, Тач. Цяла върволица жени.
— Да, и освен това всички те са си живи и здрави и ни осведомяват кое как е било, нали?
Пиратът Тийч все повече и повече влизаше в хорските уста. Тъй като лицето му беше пищно окосмено, носеше прякора Чернобрадия. Казваха, че е родом от Бристъл и че е участник във войната на кралица Ана. След това бил ученик на пирата Хорнигоулд и при него научил нов занаят — грабеж в открито море. И все пак той едва ли беше най-злият сред своите колеги.
— Някъде наблизо там кръстосва Логан — продължи Рок. — Също така и едноокият Джек. И двамата не се задоволяват само с товарите. Отнасят се крайно безгрижно и към човешкия живот.
Спотсууд кимна, сплете пръсти и добави:
— Да не забравяме и Сребърния сокол.
— Разбира се, Сребърния сокол също — потвърди безизразно Рок.
— Нужни са ни нови правомощия — заоплаква се Спотсууд. — Кралица Ана ни напусна, а на трона се е настанил Немеца… — смехът на Рок прекъсна думите му и страните му почервеняха. — Така де, той наистина е немец, дори английски не знае! Докъде ще я докараме така? В морето ни тормозят пиратите, а на всичкото отгоре си имаме крал, който и езика на страната си не умее да говори!
— По-добре такъв, отколкото някой папист. — Рок се смяташе за гражданин на Вирджиния. Обичаше родината си и въпреки благородническата си титла се чувстваше истински фермер. Имаше успех и като търговец. Изобщо в Новия Свят можеше да забогатее всеки независимо от своя произход. Единственото условие беше да не се страхува от тежък, изморителен труд.
Спотсууд също обичаше Вирджиния. Той обаче беше англичанин и короната беше тази, която му бе поверила заемания пост. Дори и да ругаеше краля-немец, изпълняваше всички нареждания, идващи от Англия. През 1714 година се беше споминала кралица Ана, последният монарх от династията Стюарт. Приживе нещастната жена беше погребала всичките си деца, така че тронът по право се падаше на природения й брат, също папист. Само че англичаните предпочетоха за свой крал протестант, па бил той и немец. Религиозният въпрос си оставаше все така деликатен. В колониите обаче всички бяха по-толерантни. Но дори тук хората с положение принадлежаха към англиканската църква и се съобразяваха с нейните канони.
Спотсууд въздъхна. Само мъки и нищо друго! Преди едно столетие индианците бяха превърнали живота на заселниците в ад, сега пък се появиха пирати.
— Рок — започна той, но замлъкна, защото от къщата се чу някакъв шум. Верандата гледаше към реката, така че в жегата откъм водата постоянно полъхваше свеж бриз п проникваше през отворената врата в цялата сграда. В този момент отнякъде долетя гръмотевичен глас, сподирен от тежки стъпки.
Губернаторът смръщи вежди, а Рок се ухили и каза:
— Съжалявам, това е лорд Кипсдейл.
На прага изникна Питър Лъмли, икономът на лорд Кемерън. Ниският около четиридесетгодишен мъж повдигна ядосано рамене:
— Сър, казах на негова светлост, че имате важен разговор с мистър Спотсууд, но той…
— Всичко е наред, Питър. — Рок изглади с ръка гънките по дрехата си и зачака.
След малко на верандата стъпи невисок, набит мъж със сини очи и рядка сива коса.
— Кемерън! Още ли не си чул? Отново пиратски нападения в открито море! — Той размахваше един брой от вестника, който губернаторът по-рано беше запокитил на земята.
— Да, знам вече. — отвърна Рок.
Лорд Тиодор Кинсдейл кимна на губернатора, последният отвърна на поздрава и двамата с домакина се спогледаха насмешливо над главата на нисичкия човек. Кинсдейл беше свестен мъжага, който подкрепяше Спотсууд във всяко негово начинание и освен това организираше начесто весели празненства. Притежаваше обширни захарни плантации на островите, но въпреки това живееше в Уйлямсбърг. За него
