пуловер сребърно разпятие, окачено на метална верижка. Целуна го и прошепна нещо. На свой ред се изправих и залитнах. От предишния ден не бях ял, нито спал. Изпих чая си на един дъх. Беше студен и лепкав. Имаше вкус на кръв.
39
Вървяхме няколко часа. Водеше ни Виктор, слугата на сестра Паскал, който си прокарваше път с мачете. Зад него вървеше мисионерката, наметната с кафяво пончо. Аз бях последен. Придвижвахме се на юг бързо и мълчаливо. Дъждът не спираше. Никакъв звук, никакъв птичи крясък не нарушаваше тишината. Приютени под листата или скрити в бърлогите си, горските животни бяха невидими. По пътя си срещнахме само трима пигмеи.
Половин час по-късно стигнахме в изоставеното село на Гомун. Състоеше се от няколко колиби, безредно разположени под дърветата. Сестра Паскал се спря пред една малка колиба и каза нещо на Виктор, който извади две лопати. Мисионерката посочи купчина прясна пръст.
— Там е — изрече тя с едва доловим глас.
Оставих раницата си и взех едната лопата. Виктор ме гледаше, онемял и разтреперан. Свих рамене и забих инструмента в червената земя.
Сестра Паскал отново каза нещо на Виктор. Очевидно не му бе обяснила целта на експедицията ни. Продължавах да копая. Меката пръст не оказваше никаква съпротива.
— Виктор! — извика сестрата.
Вдигнах поглед. Виктор стоеше неподвижен с изцъклени очи. После се обърна и побягна.
Продължих да работя. Чух как мисионерката хваща другата лопата.
— Оставете, сестро. Моля ви.
Скоро бях до кръста в дупката. Внезапно лопатата удари в твърда повърхност.
— Стигнахте, Луи.
Изчистих пръстта, с мъка изтръгнах капака и се изправих. Пред мен бе трупът на девойката. Беше облечена в износена рокличка на цветя и с протрито горнище на анцуг. От тази бедност ми се сви сърцето. Но бях изненадан от непорочната хубост на детето. Семейството се бе погрижило да прикрие раните, преди да я погребе. Само по ръцете и глезените й имаше леки белези. Лицето й бе непокътнато. Затворените й очи бяха оградени от широки кафеникави кръгове. Изненадан бях и от баналната истина: смъртта приличаше на сън. Усетих влагата под краката си — нямахме време за губене.
— Ваш ред е, сестро. Слизайте. Дъждът наводнява гроба!
Сестра Паскал бе свалила пончото си и стоеше изправена с разпятието в ръка. Металните й коси, сивкавото й лице, всичко лъщеше на дъжда и й придаваше вид на желязна статуя. Отново извиках:
— Бързо, сестро! Нямаме време!
Мисионерката посочи гроба, после прошепна:
— Господи, малката… Малката си отива…
Хвърлих поглед в краката си и се облегнах на калната стена. Водните струи се бяха стекли под роклята й. Единият й крак плуваше в локвата на метър от тялото. Дясната ръка започваше да се откъсва от рамото. „Божичко“ — прошепнах и се измъкнах от дупката. След това се проснах по корем и прекарах ръце под мишниците на момиченцето. Но ръката й вече я нямаше и роклята се изплъзна от пръстите ми.
— Сестро, помогнете ми! За Бога, помогнете ми!
Жената не помръдваше. Вдигнах поглед. Тя трепереше като ударена от ток. Устните й помръдваха. Внезапно чух гласа й.
—
Отново протегнах ръце и задърпах тялото на момиченцето. Устата й се отвори и отвътре избликнаха червеи. Повърнах, но без да я пускам. Дръпнах по-силно и издигнах тялото на повърхността. Липсваше му един крак и една ръка. Измъкнах го и отстъпих назад, към най-близката колиба.
Поставих телцето върху сухата земя под покрива от листа, който бе толкова нисък, че се наложи да се наведа. Изскочих навън, за да взема чантата на сестра Паскал, след това се върнах в колибата. Извадих хирургически инструменти, гумени ръкавици, лекарски престилки, фенер и кой знае защо крик за автомобил. Намерих също зелени лекарски маски и няколко бутилки вода. Избягвах да поглеждам към Гомун, чиито очи, уста, нос гъмжаха от насекоми. На корема й роклята се повдигаше — отдолу бъкаше от осквернители. Миризмата бе непоносима. Още няколко минути и всичко щеше да свърши.
Отново излязох навън, хванах сестрата за двете ръце и енергично я разтърсих.
— Сестро — изкрещях. — Събудете се, за Бога!
Тя подскочи, после кимна. Помогнах й да влезе в колибата.
Запалих фенера и го закачих на преплетените клони над главите ни. Завързах на монахинята маската, навлякох й престилката, надянах й гумените ръкавици. Ръцете й вече не трепереха. С рязък жест ми посочи инструментите. Подадох й ги. Тя взе ножицата и сряза роклята на Гомун, за да разкрие гръдния й кош.
Гърдите на малката акаска бяха прецизно и чисто разрязани. Цялата кожа бе покрита с рани с почернели и напукани ръбове. Половият й орган бе буквално разсечен, като разрезът стигаше почти до пъпа, а от вътрешността бликаха червеи и насекоми. Сякаш виждах образ от снимките на Бьом. Връзката. Връзката бе тук, изтъкана от плътта на мъртвите.
— Луи, какво правите? Подайте ми крика!
— Крика ли? — измънках.
Монахинята кимна. Подадох й инструмента. Тя го постави до себе си и заповяда:
— Помогнете ми.
Хвана с две ръце лявата страна на централната рана и задърпа към себе си. Направих същото с дясната страна. Когато отворът се разшири, сестрата пъхна вътре крика и подпря двата края. Веднага след това се зае да върти ръчката.
— Вода! — извика тя.
Подадох й една от бутилките, която тя изля в гръдния кош. Отвътре изтече истински поток от насекоми. Поиска втора бутилка, изля и нея, след това вкара ръката си в гръдния кош до китката. След няколко секунди се отдръпна, извади крика и страните на гръдния кош се затвориха като крилата на бръмбар.
Монахинята свали маската си, погледна ме в очите и прошепна:
— Прав бяхте, Луи. Малката е била оперирана. Сърцето липсва.
40
В деветнайсет часа бяхме на поляната в Зоко. Смрачаваше се. След като се преоблякохме, сестра Паскал мълчаливо приготви чай и кафе. Помолих я да състави смъртен акт и веднага го прибрах. Той нямаше особена стойност, тъй като монахинята не бе лекар. Но все пак си оставаше важно свидетелство.
— Сестро, бихте ли ми отговорили още на няколко въпроса?
— Слушам ви.
Сестра Паскал бе възвърнала спокойствието си.
— Какви местни хеликоптери могат да кацат тук, в джунглата?
— Само един. Хеликоптерът на Ото Кифер, човека, който ръководи „Сикамин“.
— Мислите ли, че хората от мината са способни да извършат подобно нещо?
— Не. Гомун е била оперирана от професионалисти. Хората от „Сикамин“ са простаци, варвари.
— Смятате ли, че за пари биха помогнали за операцията?
— Може би да. Те нямат скрупули. Кифер отдавна трябваше да е в затвора. Но защо? Защо ще нападат някаква малка пигмейка вдън джунглата? И защо ще оперират при такива условия? Защо ще осакатяват тялото й?
— Това е следващият ми въпрос, сестро. Има ли начин да се разбере каква е групата HLA на жителите на Зоко?
— Искате да кажете, тъканната група?
— Именно.
Монахинята се поколеба, прекара ръка по челото си, после прошепна:
