Приближих се до масата. Един от работниците ме попита:
— Кого търсиш, шефе?
— Ото Кифер.
Човекът хвърли поглед към една колиба, на която висеше табела с надпис: „Дирекция“. Вратата бе открехната. Почуках и влязох с ръка върху глока. Бях напълно спокоен.
Вътре нямаше нищо страшно. Висок блед тип се опитваше да поправи видео, поставено върху стар телевизор. Беше около шейсетгодишен и носеше на колана си празен кобур. Имаше дълго костеливо лице и празни, промито сини очи.
— Здрасти. К’во искате?
— Вие ли сте Ото Кифер?
— Аз съм Клеман. Разбирате ли нещо от видео?
— Всъщност не. Къде е Ото Кифер?
Мъжът не отговори. Наведе се отново над апарата и промърмори:
— Май ше ми тряб’а отверка.
Повторих въпроса си.
— Знаете ли къде е Ото Кифер?
— К’во искате от Кифер?
— Само да му задам някои въпроси.
Старецът измънка:
— Отверка ше ми трябва.
Заобиколи ме, мина зад едно желязно бюро, отрупано с влажни хартии и празни бутилки, и отвори най- горното чекмедже. Хвърлих се отгоре му и затворих чекмеджето върху ръката му. Натиснах с всичка сила. Китката сухо изпука. Клеман не издаде нито звук. Отблъснах го. Счупената му ръка стискаше Смит&Уесън 38-и калибър. Отнех му оръжието. Той се възползва от случая, за да забие зъбите си в ръката ми. Не усетих никаква болка. Ударих го с приклада в лицето, сграбчих го за фланелката и го подпрях на някакъв календар със снимка на жена с голи гърди.
— Къде е Кифер, боклук?
Мъжът процеди през разкървавените си устни:
— Педал. Няма да кажа нищо.
Ударих го още веднъж през устата и го стиснах за гърлото.
— Снасяй, Клеман, и те оставям намира. Говори. Къде е Кифер?
Клеман си изтри устата със здравата ръка и изръмжа:
— Не е тук.
Стиснах още по-силно.
— Къде е?
— В Байанга, на запад. Двайсет километра…
Байанга. Равнината, за която ми бе споменал Мконта.
Там, където прелетните птици кацат всяка есен. Значи щъркелите се бяха завърнали. Изкрещях:
— При птиците ли отиде?
— Птици? К’ви птици?
— Кога замина?
— Преди два месеца.
— Два месеца? Сигурен ли си?
— Аха.
— С хеликоптер?
— Разбира се.
— Още ли е там?
— Не знам.
— А хеликоптерът се върна преди седмица, нали?
— Аха.
— Кой беше на борда?
— Не знам. Не видях. Кълна се. Не кацнаха в мината.
Клеман явно не бе в течение нито на трафика на диаманти, нито на откраднатите сърца.
— Кифер беше ли в хеликоптера?
Старецът се изхили.
— Кифер вече не пътува.
— Защо?
— Болен е.
— Болен ли? Какви ги разправяш?
— Болен. Кифер е болен. Бо… болен.
Старецът продължаваше да се кикоти с разкървавените си уста.
— От какво е болен? Говори.
— Спин. Кифер има спин.
42
Плюх си на петите, почти тичешком прекосих гората и се върнах при Бекес, Тина и другите. Дезинфекцирах ръката си и дадох нарежданията си — тръгваме към Байанга.
Отправихме се на запад, този път по по-широк път. Вървяхме около десет часа, като спряхме само веднъж, за да хапнем студена маниока. Отново заваля. Дрехите ни натежаха и спъваха движенията ни. Но не намалихме ход и в двайсет часа пред нас се появи Байанга.
— Ще преспим във вилите на „Косика“, една изоставена горска компания — каза Бекес.
Прекосихме тъмния град и навлязохме в равнина, обрасла с тръстики, през които лъкатушеше тесен път. После пътят внезапно се разшири и пред нас се разпростря саваната. Намирахме се на западния край на джунглата.
Вилите бяха на голямо разстояние една от друга. От тъмнината изскочи негър, който размени няколко думи на санго с Бекес, след което ни заведе до голяма сграда с веранда. На триста метра оттам се издигаше друга къща, в която светеше. Негърът прошепна:
— В тази вила живее чудовище.
— Какво чудовище?
— Един чех, Ото Кифер. Ужасен човек.
— Не е ли болен?
— Да. Много болен. Спин. Познавате ли го?
— Чувал съм за него.
— Този бял ни е отровил живота, шефе. И все не умира.
— Но ще умре, нали?
— Разбира се. Но засега той командва. Опасно животно е. Тук всички го познават. Не знам колко негри е убил. А сега се е запасил с гранати и автоматично оръжие. Някой ден всички ще ни хвърли във въздуха. Но тая няма да я бъде. Аз самият имам пушка и…
— Чехът сам ли живее?
— Една жена се грижи за него. От племето мбати. И тя е болна. За него ли си дошъл, шефе?
— И да, и не. Искам да го посетя. Само това. Като приятел.
— Странни приятели имаш, шефе.
Негърът въздъхна.
— Тук вече никой не иска да ни продава месо. И разправят, че щели всичко да изгорят, като умре Кифер.
Платих му и зададох последния си въпрос.
— А щъркелите? Черно-белите птици. Далеч оттук ли кацат?
— Щъркелите? Навсякъде кацат. Тук сме на тяхна територия. След няколко дни ще пристигнат с
