хиляди.
Благодарих на човека, взех раницата си и влязох в къщата. Бе доста голяма, мебелирана с ниски масички и дървени кресла. Бекес ми показа спалнята ми в дъното на коридора, вдясно. В средата й имаше легло, над което бе окачена мрежа против комари. Изпод тюлената материя се разнесе глас.
— Идваш ли, Луи?
Стаята тънеше в сянка, но разпознах гласа на Тина.
— Какво правиш тук? — попитах.
— Чакам те.
Тя избухна в смях, белите й зъби блеснаха в сянката. Плъзнах се под мрежата с ясното съзнание, че съдбата за последен път ме дарява с отсрочка.
43
През тази нощ не можах да мигна. През почивките, които ми отпускаше Тина, не спирах да размишлявам. Мислех си за тайната логика на съдбата ми, за кресчендото от чувства, усещания, изживявания, през които преминавах, откакто животът ми се изпълни с насилие и опасности. Във всичко това имаше странна симетрия: великолепието на щъркелите, приятелството на Марсел, ласките на Сара или на Тина като че ли се уравновесяваха с жестокостта на гарата, с насилието в окупираните територии, с оскверненото тяло на Гомун. Сякаш това бяха двете страни на един и същи път, по който вървях и който ме водеше въпреки желанието ми към края на съществуването. Там, където човекът не може да понесе нищо повече, където приема смъртта, защото предусеща, че вече е узнал достатъчно. Да, тази нощ под мрежата против комари се примирих с възможността да умра.
Внезапно чух шум. За няколко секунди долових едно и също ехо, леко и упорито, като от потрепване на утринния въздух. Познавах го добре. Погледнах часовника си. Шест часът. Слаба светлина проникваше през щорите. Тина спеше. Станах, отидох до прозореца и погледнах навън.
Те бяха там. Грациозни и сиви, изправени на тъничките си крака. Бяха кацнали заедно и сега се разпръскваха из равнината, заобикаляха бунгалата, събираха се на брега на реката или крачеха покрай заострените тръстики. Разбрах, че ми е време.
— Излизаш ли? — прошепна Тина.
Вместо отговор, се върнах под мрежата и целунах лицето й. Плитките й се открояваха върху възглавницата, очите й блестяха като светулки в мрака.
Облякох се, пъхнах в джоба си малкия диктофон, след като проверих дали работи. Когато закачих кобура на колана си, Тина се приближи до мен и ме прегърна с дългите си ръце. Дадох си сметка, че разиграваме вечната сцена на сбогуването на воина, повтаряна през хилядолетията на всички ширини, на всички езици.
— Върви в леглото — прошепнах. — То все още мирише на нас. Запомни този аромат, сърничке. Задръж го завинаги в сърцето си.
Тина не разбра веднага какво й казвам. После лицето й просветна и тя ми каза сбогом на санго.
Навън небето сияеше в цветовете на изгрева. Високата трева блестеше, а въздухът никога не ми се бе струвал по-чист. Хиляди щъркели покриваха земята. Бяло и черно, черно и бяло. Бяха слаби, проскубани, изтощени, но изглеждаха щастливи. След десет хиляди километра полет бяха пристигнали на местоназначението си. А аз стоях и ги гледах — сам, сам пред последния етап, сам пред Кифер, живия мъртвец, който държеше последните части от кошмарния пъзел. Още веднъж проверих дали глокът ми е зареден и потеглих. Къщта на чеха ясно се открояваше над водите на реката.
44
Изкачих безшумно стъпалата на верандата. В дневната заварих жената от племето мбати, която похъркваше, свита на едно дървено канапе. Около нея спяха деца, направо на пода, заметнати с прокъсани одеяла.
Вляво започваше коридор. Порази ми приликата на този дом с дома, който току-що бях напуснал. Кифер и аз живеехме в еднакви къщи. Предпазливо пристъпих напред. По стените пълзяха стотици гущери и се взираха в мен със сухите си очи. Вонята бе неописуема. Интуицията ми подсказваше, че ще открия чеха в стаята, която бях заемал в другата къща — последната вдясно, в дъното на коридора. Вратата беше отворена. Влязох в мрачно помещение, в средата на което, под високо окачена мрежа за комари, бе разположено очевидно празно легло. На ниска масичка видях прозрачни шишенца и две спринцовки.
— Какво търсиш тук?
Полазиха ме ледени тръпки. Гласът се бе раздал иззад мрежата за комари. Впрочем не беше дори глас, а по-скоро едва доловим шепот. Разбрах, че ще чувам този глас до края на живота си.
— На мъртвия вече нищо не можеш да направиш.
Приближих. Ръката ми върху глока трепереше като на уплашено дете. Накрая различих човека зад тюлената завеса и потръпнах от отвращение. Ото Кифер бе напълно разяден от болестта. От плътта му бе останала само кожата. Нямаше коса, нито вежди, черни петна обсипваха челото, врата, ръцете му. Седеше в леглото си, облечен в бяла риза, цялата на някакви тъмни петна.
— Имаш ли цигара?
— Не.
— Задръстеняк. Защо си се довлякъл тук?
— Аз… искам да ви задам няколко въпроса.
Кифер се разсмя. Кафеникава лига се стече по ризата му. Той не й обърна внимание.
— Тогава знам кой си. Ти си онзи тъпанар, който си вре носа в нашите работи от два месеца насам. Мислехме, че си на изток, към Судан.
— Наложи се да променя плановете си. Ставах много предвидим.
— И дойде чак дотук, за да пипнеш стария Кифер. Така ли?
Не отговорих. Дискретно включих диктофона на запис.
— Какво искаш да знаеш, малкия?
— Всичко — отвърнах.
— И защо да ти отговарям?
Отговорих с безизразен глас:
— Защото си престъпник, Кифер. И като всички престъпници спазваш известни правила. Правилата на битката, на победителя. В София убих човек, българин. Той работеше за Бьом. В Израел убих още един човек, Михаил Сиков, също наемен убиец. В Мбайки поразтърсих Мдие и той ми разказа какво си го принудил да напише преди петнайсет години. Разбих мутрата на Клеман и те проследих дотук. От твоя гледна точка аз съм победител. Запознат съм с комбината с диамантите и щъркелите. Знам също, че от април насам търсите изчезналите камъни. Знам как е организирана мрежата ви. Знам, че сте убили Идо Габор в Израел, защото е разкрил играта ви. Знам много неща, Кифер. И в момента те държа на прицел. Край на аферата с диамантите. Макс Бьом е мъртъв, а на теб не ти остава много. Победих те, Кифер, затова ще говориш.
— Добре, малкия. Да сключим сделка.
Съсипан от болестта и под заплахата на оръжието ми Кифер продължаваше да се прави на бабаит.
— Като знаеш толкова — продължи чехът, — би трябвало да знаеш и как ме наричат тук — Чичко Граната. До мен под чаршафа държа граната, топла-топла, готова да гръмне. От двете едно. Или проговарям и в знак на признателност ме очистваш веднага след това, или хвръкваме във въздуха. Незабавно. Предлагаш ми прекрасен случай да свърша веднъж завинаги, малкия. Сам ще ми е трудно.
Преглътнах. Адската логика на Кифер ми опъваше нервите. Защо искаше да се самоубие чрез мен дни преди смъртта си? Отговорих:
— Слушам те, Кифер. Като дойде моментът, ръката ми няма да потрепери.
— Много добре. Сега си отвори ушите. Защото подобни истории няма да чуеш всеки ден. Всичко започна през седемдесетте години. Бях довереният човек на Бокаса. По онова време имаше доста работа за вършене. Като почнеш от крадците, та свършиш с министрите, всеки гледаше да бръкне в меда. Изпълнявах задачите си и си прибирах парите. Хубаво си живеех тогава.
