— Година и половина по-късно, през януари 79-а, в Банги. Не повярвах на очите си. Старият Макс беше ужасно отслабнал. Косата му бе напълно побеляла.
— Какво ти каза той?
— Направи ми най-налудничавото предложение, което бях чувал. Общо взето, ми каза следното: „Царството на Бокаса свърши, Кифер. Освен теб и мен никой не знае какъв е истинският потенциал на «Сикамин». Ти ръководиш обекта и контролираш работниците. Знаем как става това в гората, нали? Нищо не ти пречи да заделиш най-хубавите камъни. (Бьом справедливият ми предлагаше да крада диаманти. Добре му се бе отразила «операцията».) За мен с Африка е свършено. Не желая да се връщам тук. Никога. Но в Европа мога да получавам камъните и да ги продавам в Анверс. Какво ще кажеш?“ Размислих. В работа като моята незаконната търговия с диаманти е възможно най-страшното изкушение. Попитах: „А куриери? Кой ще пренася диамантите, Бьом?“ Отговори ми: „Там е работата, Кифер, че разполагам с куриери. Куриери, които никой няма да улови и арестува. Които не се возят на параход, нито на самолет, нито на каквото и да е транспортно средство. И никога не минават през митница.“ Гледах го и нищо не разбирах. Тогава ми предложи да отидем на запад, в Байанга, за да ми представи „трафикантите“.
Равнината бе покрита с щъркели, които се готвеха да отлетят към Европа. Швейцарецът ми даде бинокъла си и ми показа един щъркел с пръстен на крака. „От двайсет години се грижа за тези щъркели, Кифер. Когато през март се завърнат в Европа, аз ги приемам, храня ги и опръстявам малките им. От двайсет години изучавам миграцията им, циклите в живота им… От дете се интересувам от всичко това. Днес знанията ми ще ни свършат голяма работа. Погледни тази птица. Представи си за миг, че поставя в пръстена й един или два необработени диаманта. Какво ще стане? След два месеца диамантите ще са в Европа, в гнездото на птицата. Щъркелите се завръщат всяка година в едно и също гнездо. Така могат да се пренесат хиляди скъпоценни камъни без никакъв проблем. През пролетта прибирам камъните от птиците и ги продавам в Анверс.“ Попитах: „Каква ще е моята роля?“ Бьом отговори: „Избираш най-хубавите диаманти от мината, отиваш в Байанга и ги поставяш в пръстените на щъркелите. Ще ти дам пушка и упойващи куршуми. Ти си добър стрелец, Кифер. Цялата акция ще ти отнема една-две седмици и ще ти носи по десет хиляди долара годишно.“ Нищожна сума в сравнение с дохода, който би се получил от подобна комбина, но швейцарецът ми обясни, че не е сам. Тогава разбрах какво точно става.
Планът не беше негов. Измислил го бе хирургът, лекарят от джунглата. По същия начин щеше да действа Ван Дьотен на изток, в Южна Африка. Бяхме под натиск, малкия, но в същото време щяхме да забогатеем. Казах: „Става.“ Знаеш продължението. Всяка година прикачвах около хиляда малки диаманти в пръстените на щъркелите. Парите ми се прехвърляха на кодирана сметка в швейцарска банка. Всичко се развиваше чудесно до април…
Да, знаех продължението. През април източните щъркели не се бяха завърнали. Обзет от паника, Бьом изпратил убийците си. Двамата мъже тръгнали по пътя на щъркелите, но не открили нищо. Само убили Идо, единственият, който можел да им каже истината. По-късно на Бьом му хрумнало да ме използва, но изпратил българите по следите ми със задачата да ме отстранят, ако стана прекалено „любопитен“. Основният въпрос обаче си оставаше: защо аз? Сякаш прочел мислите ми, Кифер попита:
— Но ти, малкия, ти защо си вървял подир щъркелите?
— Действах по нареждане на Бьом. Не знам защо избра мен, не разбирам нищо от орнитология, а и не принадлежа към системата ви. В известен смисъл Бьом ме насъска срещу вас.
Кифер въздъхна.
— Това вече няма значение. Така или иначе сме обречени.
— Обречени?
— Бьом е мъртъв, малкия. А без него сме безсилни. Само той знаеше гнездата, номерата и отнесе тайната в гроба си. А заедно с нея ще отнесе и нас. Защото вече не служим за нищо, а знаем прекалено много.
— Кои, ние?
— Аз, Ван Дьотен, българите.
— Затова ли си се скрил в Байанга?
— Аха. Но щом дойдох тук и ме пипна болестта. Ирония на съдбата, малкия. Спин на шейсет години, да си умреш от смях.
— А Ван Дьотен?
— Не го знам къде е.
— Кой те заплашва, Кифер?
— Системата, докторът, знам ли. Били сме част от нещо по-широко, по-международно, схващаш ли? Аз от десет години съм в тая дупка и не знам нищо по въпроса. Бьом бе единствената ми връзка.
— Името „Единен свят“ говори ли ти нещо?
— Смътно. Знам, че имат мисия близо до „Сикамин“. Една монахиня, която лекува пигмеите.
Операциите без упойка, кражбата на сърца не бяха от компетенциите на Кифер. Попитах все пак:
— Сиков имаше паспорт на служител от ООН. Възможно ли е да е работил за „Единен свят“?
— Защо не.
— Чул ли си за убийството на Райко Николов, циганин от град Сливен в България?
— Не.
— А за убийството на Гомун, малка пигмейка от Зоко, преди десет дни?
— Близо до „Сикамин“?
— Не се преструвай, Кифер. Много добре знаеш, че лекарят се е върнал в Южна Африка. Дори е използвал твоя хеликоптер.
Кифер прошепна:
— Ти наистина знаеш твърде много, момченце. Преди десет дни Бонафе ми каза, че докторът се е завърнал в Банги. Явно търси диамантите.
— Диамантите?
— Тазгодишната реколта. Камъните трябва да отлетят, по един или друг начин. Но докторът не ме откри.
— Не те е открил, защото не те е търсил, Кифер.
— Какви ми ги говориш?
— Не е дошъл за диамантите, Кифер. За него парите са само средство. Второстепенен елемент.
— И защо тогава е идвал?
— За Гомун, за да открадне сърцето на Гомун.
— Бабината ти, не вярвам!
— Видях тялото на момиченцето, Кифер.
Чехът се замисли.
— Не е идвал за мен. По дяволите… Значи мога да умра спокойно.
— Още не си умрял, Кифер. Срещал ли си се с доктора след операцията?
— Никога.
— И не знаеш как се казва?
— Не, нали ти казах.
— Французин ли е?
— Говори френски, само това знам.
— Без акцент?
— Без акцент.
— Как изглежда?
— Висок, слабо лице, оплешивяло чело, сиви коси.
— И само толкова?
— Остави ме намира, малкия.
— Къде се крие този лекар, Кифер?
— Някъде по света.
— Бьом знаеше ли къде?
— Мисля, че да.
— Къде?
