изпратих няколко факса, за да получа разрешение да посетя Сара в женския затвор в предградията на Брюксел. Към обяд бях направил всички необходими постъпки, като на няколко пъти намекнах, че разполагам с важна информация, която може да хвърли светлина върху случая. Залагах на едро: или щяха да ме вземат на сериозно и последствията от решението ми вече нямаше да ми принадлежат, или щяха да ме помислят за луд и нямаше да постигна нищо.
В единайсет часа още веднъж се обадих на международните справки. Секунди по-късно набрах дванайсетте цифри на болницата в Монтрьо, където бе аутопсиран Макс Бьом, и поисках да говоря с д-р Катрин Варел. След минута чух енергичното й „Ало“.
— Луи Антиош на телефона, доктор Варел. Може би си спомняте за мен?
— Не — отвърна жената.
— Срещнахме се преди малко повече от месец във вашата клиника. Аз съм човекът, открил тялото на Макс Бьом.
— А да. Орнитологът.
Не разбрах дали имаше предвид мен или Бьом.
— Именно. Доктор Варел, имам нужда от някои сведения, свързани с тази смърт.
Чух металното щракане на запалка.
— Слушам ви. Стига да мога да ви помогна…
Готвех се да започна, когато си казах, че думите ми ще й се сторят напълно нелепи.
— Не мога да ви обясня по телефона. Трябва да ви видя възможно най-скоро.
Катрин Варел беше хладнокръвна жена. Тя отговори, без да се колебае:
— Елате следобед, ако можете. Около обяд има самолет от Орли за Лозана. Ще ви чакам в клиниката в три часа.
— Ще дойда. Благодаря, докторе.
Преди да тръгна, набрах номера на д-р Джуров в София. След седемнайсет иззвънявания чух сънливия му глас.
— Ало?
— Докторе, Луи Антиош се обажда, човекът с щъркелите.
След миг мълчание Джуров каза:
— Антиош? Много мислих за вас след срещата ни. Все още ли разследвате смъртта на Райко?
— Повече от всякога. И мисля, че открих убиеца му.
— Открили сте…
— Да. Поне следата му. Убийството на Райко е дело на хора, създали съвършено организирана система, чиято същност все още ми убягва. Но съм сигурен в едно: мрежата се разпростира по цялата планета. Други подобни престъпления са били извършени в други страни. За да спра това клане, имам нужда от помощта ви.
— Слушам ви.
— Необходима ми е групата HLA на Райко.
— Нищо по-лесно. Все още пазя доклада от аутопсията. Един момент.
Чух го да отваря чекмедже и да разлиства доклада.
— Ето. Според международния код става дума за типа HLA AW19,3 — B37,5.
Същата група като на Гомун. Подобно съвпадение не можеше да е случайно.
— Рядка ли е тази група или има някакви по-особени характеристики?
— Нямам представа. Това не е по моята специалност. А и съществуват безкрайно много тъканни групи и…
— Имате ли достъп до факс?
— Да.
— Можете ли да ми изпратите още днес по факса доклада от аутопсията?
— Разбира се. Какво става всъщност?
— Запишете си първо координатите ми, докторе.
Продиктувах му номерата на личните ми телефон и факс, после продължих:
— Вижте, Джуров. Има един хирург, който краде сърца. Лично присъствах на аутопсията на момиченце, чието тяло не се различаваше от тялото на Райко. Човекът, за когото ви говоря, е чудовище, див звяр, но в действията му има скрита логика, разбирате ли?
— Знаете ли му името?
— Не. Но вие бяхте прав — той е изключителен професионалист.
— От каква националност е?
— Може би френска. Във всеки случай говори френски без акцент.
Джуджето сякаш размишляваше. После попита:
— Какво смятате да правите?
— Да продължа да търся. Всеки момент очаквам нова информация.
— Обадихте ли се в полицията?
— Още не.
— Антиош, искам да ви попитам нещо.
— Питайте.
По линията имаше смущения. Джуджето заговори по-силно.
— Когато ме посетихте в София, ви казах, че лицето ви ми напомня някого. Дълго мислих на кого и реших, че на един лекар, с когото се запознах в Париж. Имате ли лекар в семейството?
— Баща ми беше лекар.
— И се казва Антиош?
— Разбира се. Джуров, нямам много време. Сърцето ми се бе качило в гърлото. За пореден път споменаването на баща ми предизвикваше у мен някакъв глух страх.
Джуджето продължи:
— В Париж ли е работил през шейсетте години?
— Не. Баща ми винаги е работил в Африка.
— Жив ли е още? Жив ли е баща ви?
— Загина в пожар в последния ден на 65-а. Майка ми също. Брат ми също. Всички са мъртви. И тримата.
— В този пожар ли изгорихте ръцете си?
Тряснах слушалката. Не разбирах въпросите на джуджето. Как би могъл да се срещне с баща ми в Париж? Джуров беше следвал във факултета на улица Сен-Пер, но през шейсетте години трябва да е бил още дете.
Единайсет и половина. Взех такси и отидох на летището.
В Лозана наех кола и тръгнах към Монтрьо. Мъчеше ме безпокойство, породено от въпросите на Джуров. А и бях объркан от сложната ситуация, в която се намирах, тревожеше ме усещането, че трябва да действам бързо.
Доктор Варел ме очакваше в клиниката с цигара в ръка. Започнах без предисловия:
— Докторе, след смъртта на Макс Бьом сте оказали съдействие на инспектор Дюмаз.
— Точно така.
— Аз също съм работил с инспектора. И сега ми трябва информация.
— Но вие не сте от полицията.
— Макс Бьом ми беше приятел. Разследвам миналото му.
— Защо не ми се обади самият инспектор?
— Ерве Дюмаз е мъртъв, докторе. Застрелян при обстоятелства, свързани със смъртта на Бьом.
— Какви ги говорите?
— Вижте в днешните вестници, докторе. Все още пишат за това.
Катрин Варел помълча, после попита:
— Вие каква роля играете в тази история?
