— Аз действам сам. Рано или късно полицията ще тръгне по моя път. Ще ми помогнете ли?
— Какво искате да знаете?
— Сигурно си спомняте, че на Макс Бьом му бе правена сърдечна трансплантация. Но не открихте къде е правена операцията. Нито от кого.
— Така беше.
— Мисля, че съм попаднал на следите на хирурга. Личността му е изумителна. Бих казал дори, ужасяваща.
— В какъв смисъл?
— Този човек е виртуозен сърдечен хирург. Но заедно с това е опасен престъпник.
— Вижте, господин Антиош. Не знам защо ви слушам. Имате ли доказателства за това, което твърдите?
— Имам някои доказателства. След срещата ни пътувах по света и обиколих местата, където е пребивавал Макс Бьом. Така открих при какви обстоятелства е извършена трансплантацията.
— Къде и как?
— В Централна Африка, през 77-ма. Присадили са на Бьом сърцето на сина му. Убит за тази цел.
— Господи… сериозно ли говорите?
— Спомнете си, докторе, изключителната съвместимост между организма на приемника и присадения орган. Спомнете си титановата капсула — хирургът се е „подписал“, за да държи Макс Бьом в ръцете си.
Катрин Варел запали нова цигара. Хладнокръвието не я напускаше.
— Познавате ли този човек?
— Не. Но той продължава да оперира някъде по света. По причини, които не са ми известни, вече е откраднал и продължава да краде сърца на живи същества. Разполага с неограничени средства.
— Търговия с органи?
— Не знам. Интуицията ми подсказва, че става дума за нещо друго. Човекът е луд. И невероятно жесток.
— Какво искате да кажете?
— Той оперира жертвите си, без да ги приспива.
Лекарката наведе глава и запрехвърля цигарата си от едната ръка в другата. После извади бележник и прошепна:
— Какво… какво мога да направя за вас?
— През август 1977-ма въпросният хирург е работил на границата между Конго и Централноафриканската република. Разполагал е с нещо като диспансер в екваториалната гора. Мисля, че вече се е криел, но присъствието му няма как да не е оставило следи. Имал е нужда от материали, лекарства… Сигурен съм, че можете да го откриете. Още веднъж ви казвам — става дума за голям експерт. За човек, успял да присади сърце в джунглата по време, когато, както сама казахте, успехите в тази област не са били големи.
Катрин Варел записваше всяка моя дума.
— Какъв е по произход?
— Говори френски.
— Знаете ли кога се е установил в Африка?
— Не.
— Смятате ли, че още е там?
— Не.
— Имате ли някакво предположение за сегашното му местонахождение?
— Мисля, че е сътрудник на „Единен свят“.
— Хуманитарната организация?
— Мисля, че използва структурите й, за да провежда пъклените си опити. Доктор Варел, уверявам ви, че говоря истината. Всеки изминал ден носи нов кошмар. Човекът продължава, разбирате ли? Може би в този момент измъчва невинно дете някъде по света.
Варел сърдито отговори:
— Не прекалявайте. Ще се обадя тук-там. Надявам се да получа информация до довечера, най-късно до утре. Но нищо не ви обещавам.
— Ще можете ли да получите списъка на лекарите от „Единен свят“?
— Няма да е лесно. „Единен свят“ е много затворена организация. Но ще опитам.
— Действайте бързо, докторе.
Варел втренчено ме загледа с черните си очи. Отвърнах на погледа й. Знаех, че няма да се обади в полицията.
47
Върнах се в Париж към двайсет и два часа. Нямах никакъв отговор нито от посолствата, нито от съдилищата, нито пък съобщение от д-р Варел. Само Джуров ми бе изпратил доклада от аутопсията на Райко. Взех горещ душ и си приготвих бъркани яйца със сьомга и картофи. След това си запарих руски чай и си легнах с глока под ръка и с надеждата, че сънят ще ме споходи бързо. Към двайсет и един и трийсет се обади Катрин Варел.
— Е?
— Дотук нищо. Утре сутринта очаквам да получа списъка на френските или френскоговорещи лекари, които са работили в Централна Африка между 60-а и 80-а година. Свързах се и с някои стари приятели, които биха могли да изровят нещо. Не можах да получа списъка на лекарите от „Единен свят“. Но има известна надежда. Познавам един млад офталмолог, който наскоро постъпи при тях. Обеща да помогне.
С други думи — нищо. А времето течеше. Прикрих разочарованието си.
— Добре, докторе. Благодаря за доверието, което ми оказвате.
— Няма защо. Знаете ли, какво ли не съм виждала. Но онова, което ми разправихте, минава всяка граница. Пазете се. Ще ви се обадя утре.
Налагаше се да чакам.
Призори телефонът отново иззвъня. Вдигнах слушалката и погледнах кварцовия часовник на нощното шкафче. Показваше 5:24 часа.
— Ало?
— Луи Антиош?
Беше плътен глас с ориенталски акцент.
— Кой се обажда?
— Ицхак Делтер, адвокатът на Сара Габор.
— Слушам ви.
— Обаждам се от Брюксел. Мисля, че вие сте телефонирали вчера в посолството. Искате да се срещнете със Сара Габор, така ли?
— Точно така.
Човекът се прокашля.
— Разбирате, че при сегашното състояние на нещата, това е много трудно.
— Трябва да я видя.
— Мога ли да ви попитам какви са ви отношенията с госпожица Габор?
— Лични.
— Евреин ли сте?
— Не.
— От колко време познавате Сара Габор?
— От около месец.
— В Израел ли се запознахте?
— В Бейт Шехан.
— И смятате, че имате важна информация, която можете да ни предоставите?
