— Да, така смятам.
Събеседникът ми се замисли, после изрече със сериозен глас:
— Господин Антиош, този случай е сложен, много сложен. Той поставя всички ни в неудобно положение. Имам предвид израелската държава, но и другите заинтересовани правителства. Убедени сме, че необмисленият жест на Сара Габор е само видимата част от айсберга.
„Необмислен жест“, за да означи куршума в челото. Делтер очевидно имаше усет за евфемизъм. Адвокатът продължи:
— Полициите на всички заинтересовани страни разследват случая, но засега всяка информация е поверителна. Не мога да ви обещая, че ще видите госпожица Габор. Но мисля, че ще е добре да дойдете в Брюксел и да поговорим.
Взех един бележник.
— Дайте ми адреса си.
— Отседнал съм в посолството на Израел, улица Жозеф II № 71.
— Припомнете ми името си.
— Ицхак Делтер.
— Господин Делтер, нека да е ясно. Ако мога да ви помогна, ще го направя. Но при едно условие: да ми уредите среща със Сара Габор.
— Това не зависи от нас. Но ще се опитаме да получим разрешение. Ако следователите сметнат, че подобна среща може да помогне на разследването, няма да има проблем. Мисля, че всичко зависи от вашето сътрудничество, от информацията, с която разполагате…
— Не, метр. Първо Сара. После моето свидетелство. Ще бъда в Брюксел към обяд.
Делтер въздъхна.
— Ще ви чакаме.
След няколко минути бях обръснат и облечен. Носех официален сив костюм със седефени копчета. Направих си резервация за кола под наем и взех такси, за да ме отведе до агенцията.
От парите на Бьом ми оставаха повече от трийсет хиляди франка. Заедно с месечната ми рента от по двайсет хиляди за август и септември, това правеше седемдесет хиляди, с които можех да пътувам, докато пипна „доктора“. Без да броим самолетните билети, които лесно можеха да се разменят.
Когато затворих вратата след себе си, усещах силен прилив на адреналин.
48
В девет часа поех по северната магистрала, посока Брюксел, и към обяд бях в белгийската столица. Лесно открих посолството. Беше сграда с модерна архитектура — сив бетон и правоъгълни балкони. Ицхак Делтер ме чакаше във фоайето.
Приличаше на гласа си — бе истински великан, висок метър и деветдесет и явно не се чувстваше комфортно в безупречния си костюм. Едро лице, агресивна челюст, късо подстригани руси коси — човек би го взел по-скоро за цивилно облечен военен, отколкото за обигран адвокат. Толкова по-добре. Предпочитах да си имам работа с човек на действието.
След рутинната проверка Делтер ме въведе в малък кабинет с безлична мебелировка. Покани ме да седна, но аз отказах. Поговорихме няколко минути, изправени един срещу друг. Адвокатът стърчеше над мен с цяла глава, но аз се чувствах сигурен в себе си. Делтер ме уведоми, че ми е издействал разрешение да посетя Сара Габор. На свой ред му съобщих, че разполагам с данни, с които бих могъл да хвърля светлина върху случая и да отхвърля обвиненията за съучастничество на младата жена с трафикантите.
Делтер скептично ме изгледа и се опита да измъкне от мен информация преди срещата ми със Сара. Когато му отказах, той нервно стисна юмруци, но бързо се отпусна и изрече с дълбокия си глас:
— Не сте лесен, Антиош. Да вървим. Колата ми е долу. Имаме среща в 14 часа в затвора.
По пътя Делтер открито ме попита дали съм любовник на Сара. Избягнах въпроса. Попита ме и дали съм евреин. Явно бе обсебен от тази мисъл. Казах, че не. Не ми зададе повече въпроси. Обясни ми, че Сара Габор отказва да говори дори и с него, адвоката й. И че когато научила, че идвам в Брюксел, изразила желание да ме види.
— Пристигнахме — каза Делтер, спирайки пред голяма сграда с врата, оградена от гранитни колони, пред която пазеха две въоръжени с автомати жени. Над главите им се виждаше гравиран в камъка надпис: „Женски съд“.
Съобщиха за нас и след минута се появи директорката на затвора, която се представи като Одет Вилесен и ме предупреди, взирайки се в мен с изпълнени с подозрителност птичи очи:
— Сара Габор пожела да ви види. Тя е трудна затворничка, господин Антиош. Не искам допълнителни усложнения.
Залата за свиждания беше обширна, мрачна и мръсна. Бе разделена на две по дължина от остъклена преграда. Одет Вилесен се обърна към мен.
— Правим изключение за вас, господин Антиош. Пак ви казвам. Сара Габор е опасна жена. Внимавайте.
49
Сара бе късо подстригана и изглеждаше бледа на неоновата светлина. Но по прекрасните очи разпознах моята красива и упорита дивачка от кибуца със щъркелите. Тя вдигна телефонната слушалка и каза:
— Не изглеждаш добре, Луи.
— Прекрасна си, Сара.
— От какво ти е този белег на лицето?
— Спомен от Израел.
Сара сви рамене.
— Така е, като си завираш носа навсякъде.
Носеше синя риза с широки ръкави. Искаше ми се да я прегърна, да прекарам устни по тялото й, по източените му и леки линии. Попитах:
— Как си, Сара?
— Горе-долу.
— Радвам се да те видя.
— Това виждане ли го наричаш? Никога не си имал чувство за реалност.
— Разкажи ми всичко, Сара. От момента на изчезването ти от Бейт Шехан.
— Дошъл си да ме шпионираш ли?
— Не, Сара. Точно обратното. Позволиха ми да те видя, защото им обещах да им предам информация, която ще те оневини.
— И какво смяташ да им кажеш?
— Всичко, което би доказало, че не си участвала в трафика на диаманти.
Сара отново сви рамене.
— Сара, дойдох да те видя. Но и да науча истината. Дължиш ми я. Тя може да ни спаси, и двамата.
Сара се разсмя и ми хвърли леден поглед. Бавно извади от джоба си пакет цигари, запали и започна:
— Ти си виновен за всичко, Луи. Набий си го в главата. Ти, чуваш ли? Последната вечер в Бейт Шехан, когато ми разказваше за пръстените, си спомних някои неща, на които не бях обърнала внимание. След смъртта на Идо, докато подреждах гаража, в който лекуваше щъркелите, открих в една тайна ниша стотици окървавени пръстени. Тогава не се замислих откъде са се взели, но от уважение към паметта му оставих торбичката в нишата. После забравих тази подробност.
Когато ти изказа предположението, че в пръстените се съдържа послание, нещо ми прищрака. Разбрах, че Идо е открил това, което ти търсеше. Затова се бе снабдил с оръжие и изчезваше по цели дни. За да убива щъркелите и да прибира пръстените.
През онази вечер реших да не ти казвам нищо. Търпеливо изчаках да мине нощта и когато ти тръгна към летището „Бен Гурион“, отидох в гаража, извадих пръстените и отворих един с клещи. В ръката ми изпадна
