B37,5
04/09/88. Име: Ахмед Искам. Роден на 5 декември 1962 във Витлеем, окупираните територии е Израел. Починал на 04/09/88 в Бейт Жалах. Обстоятелства на смъртта: вероятно политическо убийство. Особености: наранявания, сърцето липсва. Кръвна група: O Rh+. HLA тип: AW19,3 — B37,5
Списъкът продължаваше на няколко страници. Рикиел каза:
— Разбирате, нали? Не става думи за трафик на органи, нито за експерименти. Чудовището търси сърца на хора с една и съща тъканна група HLA.
— И… това ли е всичко?
— Не. Донесъл съм ви и още нещо.
Рикиел отново бръкна под бездънния си пуловер и измъкна пластмасова торба, която постави на масата. Ново изумление. В торбата имаше пълнители за глок 21.
— Помислих си, че това може да ви послужи. Не е тайна какво оръжие притежавате, Антиош. Нали не сте забравили, че Сиков бе получил шестнайсет куршума от глок 21?
В пълнителите имаше поне 150 куршума. Рикиел заключи:
— Интерпол има право да наема хора извън системата, когато се наложи, за да спести време. Сигурен съм, че можете да откриете крадеца на сърца. Да проникнете в „Единен свят“ и да хванете този мръсник. Намерете го, намерете човека, изтезавал Райко, Гомун и толкова други. Намерете го, Антиош. И правете с него каквото искате.
52
Когато се прибрах в стаята си, лампичката на телефона ми мигаше. Вдигнах слушалката и набрах номера на централата.
— Луи Антиош на телефона. Стая 232. Има ли съобщения за мен?
— Господин Антиош… Антиош… Сега ще видя… Търсила ви е Катрин Варел в двайсет и един и петнайсет. Не сте били в стаята си.
— Бях казал да ми прехвърлят разговорите в бара!
— Съжалявам. Било е в предишната смяна. Не са ми предали.
— Оставила ли е номер?
Продиктуваха ми номера на Катрин Варел, който веднага набрах. След две иззвънявания чух дрезгавия глас на лекарката:
— Ало?
— Луи Антиош. Имате ли новини?
— Имам. Невероятно, но бяхте прав за всичко. Получих списъка на лекарите франкофони, работили в Централна Африка и Конго през последните трийсет години. Има едно име, което може би отговаря на вашия човек. Но какво име! На Пиер Сенисие, истинският пионер на сърдечните трансплантации, френският хирург, присадил маймунско сърце на човек през 1960 г.
Сенисие. Пиер Сенисие. Спомних си какво бях чел за него в Банги: „… през януари 1960 г., френският лекар Пиер Сенисие присажда сърце на шимпанзе на шейсет и осем годишен пациент в последния стадий на необратима сърдечна недостатъчност. Операцията е успешна, но присаденото сърце функционира само няколко часа…“
Катрин Варел продължаваше:
— Историята на този истински гений е позната в медицинските среди. По онова време извършената от него операция вдигна много шум, след което Сенисие внезапно изчезна. Разправяха, че имал проблеми с лекарския съюз — обвинявали го, че е извършвал непозволени експерименти. Затова заедно със семейството си отишъл в Централна Африка и се превърнал в нещо като Алберт Швайцер за местните чернокожи. Сенисие би могъл да е вашият човек. Но има нещо, което не пасва.
— Какво? — прошепнах.
— Казахте, че Макс Бьом е бил опериран през август 1977-ма, нали така беше?
— Именно.
— Сигурен ли сте за датата?
— Абсолютно.
— Тогава операцията не е извършена от Сенисие.
— Защо?
— Защото през 77-ма хирургът вече е бил мъртъв. В края на 65-а той и семейството му били нападнати от освободени от Бокаса затворници. Избухнал пожар и Пиер Сенисие загинал заедно с жена си и с двете си деца. Аз лично не знаех това, но… Луи, там ли сте? Луи… Луи?
53
Разкритията на Катрин Варел затваряха пъкления кръг на моето приключение. Само един човек на света можеше да ми даде последното обяснение — Нели Бреслер, моята осиновителка.
Качих се на колата и с пълна газ потеглих към центъра на Франция. След шест часа прекосих Клермон- Феран и рано сутринта бях в селцето Вилие.
Паркирах и влязох в двора на имението. На стотина метра вляво Жорж Бреслер, вече на крак, се суетеше покрай широки клетки, в които пърхаха сивкави птици.
Беше с гръб към мен и не можеше да ме види. Тихо прекосих моравата и се вмъкнах в къщата.
Вътре всичко бе от камък и дърво. От дъбовите мебели се излъчваше мирис на восък. Полилеи от ковано желязо хвърляха сянка върху плочките на пода.
— Кой сте вие?
Обърнах се и видях слабия силует на Нели Бреслер, тесните й рамене и тебеширеното й лице, подпухнало от алкохола. Старата жена ме разпозна и се облегна на стената, прошепвайки:
— Луи… Какво правите тук?
— Дойдох да поговорим за Пиер Сенисие.
Нели се приближи до мен, леко залитайки. Забелязах, че синкавата й перука е сложена накриво. Осиновителката ми явно не бе спала много и вече бе пияна.
— Пиер… Пиер Сенисие?
— Да. Мисля, че вече съм пораснал, Нели, че е дошло време да узная истината.
— Истината… — промърмори Нели, след това се отправи с твърда крачка към един шкаф, извади две чаши за алкохол и ми подаде едната.
— Не пия, Нели. А и е много рано.
Тя настоя:
— Пийте, Луи, и седнете. Ще имате нужда.
Подчиних се, без да споря. Избрах едно кресло до камината, седнах и изпих глътка уиски. Нели седна срещу мен и изгълта чашата си на един дъх, преди да я напълни отново. Тогава започна разказа си, като за пръв път ми заговори на „ти“.
— Има неща, които не се забравят, Луи. Неща, завинаги запечатани в паметта и сърцата ни. Не знам откъде си узнал името на Пиер Сенисие и какво точно си открил. Не знам как миграцията на щъркелите те е довела тук, за да научиш най-добре пазената тайна на света. Но това няма значение. Вече нищо няма значение. Дошъл е часът на истината, Луи, а за мен, може би, часът на свободата.
Пиер Сенисие произхождаше от висшата парижка буржоазия. Баща му, Пол Сенисие, беше известен магистрат, човек строг, мълчалив и жесток, от когото се бояха. В началото на века жена му роди за няколко години три момчета, на които той възлагаше големи надежди, но които се оказаха с прекалено слаб интелект. Бащата беше бесен, но успя да ги уреди. Първият син, Анри, гърбав и почти малоумен, отиде да пази „замъците“ — три запуснати имения в Нормандия. Доминик, най-здравият физически, постъпи в армията и благодарение на влиянието на баща си получи няколко нашивки. Най-малкият, Рафаел, който не
