Патриша Грасо
Жрицата
1
Уелс, август 1575 г.
Тъмни облаци тегнеха над покритите с нежна зеленина морави. Смрачаваше се. Само от време на време някоя светкавица осветяваше за миг небето.
Осемнадесетгодишната Кийли Глендоуър стоеше на прозореца и наблюдаваше бушуващата над замъка буря. Върху изящните черти на момичето бе изписано безпокойство. Дълбоката болка се смесваше с гняв, който караше Кийли да се задъхва.
Прекрасната й, все още толкова млада майка бе на смъртно легло! Кийли въздъхна отчаяно. Сърцето й отказваше да го приеме, но разумът й я убеждаваше, че това е самата истина. Нежната й, мила майчица умираше.
Мегън Глендоуър Лойд лежеше в леглото, а кръвта й бавно изтичаше в резултат от едно помятане. За последен път се бе опитала да дари съпруга си с дългоочаквания втори син, но напразно. Сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат края.
— Тя свърши ли?
Този глас накара Кийли да се извърне. При вида на втория й баща по гърба на момичето полазиха тръпки на отвращение.
Барон Мадок Лойд стоеше в рамката на вратата. Висок и силен, баронът можеше да бъде много привлекателен мъж, ако не бе неприкритият хлад, лъхащ от сивия му поглед.
Кийли се взря в него. В прекрасните й теменужено сини очи нямаше и следа от симпатия. За нея този мъж бе единственият виновник за смъртта на майка й.
— Вдовец ли съм вече? — прогърмя в ушите й гласът на Мадок. Гневът накара страните на Кийли да пламнат. Тя вдигна ръка и обвинително размаха пръст към мъжа. Преди обаче да успее да каже нещо, небето се разцепи на две от ослепителна светкавица и в стаята се разнесе оглушителен гръм.
— Не смей да ме кълнеш — извика Мадок и се прекръсти. След това се завъртя на пета и затръшна вратата след себе си.
Кийли понечи да го последва, но един немощен глас я спря:
— Остави го в ръцете на Провидението — чу тя майка си.
Кийли коленичи до постелята на болната, край която бдеше от дни. Колкото и да й бе тежко на душата, успя да се усмихне.
— Онова, което Мадок най-страстно желае, накрая ще му коства живота — обясни Мегън. — Вярвай ми, видях го.
Кийли кимна. Всичко, което майка й някога бе видяла, неизбежно се сбъдваше.
— Беше време, когато Мадок ме обичаше повече от всичко — поде Мегън и гласът й омекна. — Но сърцето ми принадлежеше на баща ти. И все още му принадлежи.
Кийли бе изненадана от факта, че болната говореше за баща й. Досега майка и неизменно бе отказвала да отговаря на въпросите на дъщеря си за родния й баща, така че момичето в крайна сметка бе решило да не засяга тази деликатна тема. Много дълго бе чакала да научи нещо повече за него. Сега изглежда бе настъпил моментът за това.
— Външно приличаш на мен, но теменуженосините очи си взела от него — продължи Мегън. — Винаги когато те погледна в очите, сякаш виждам него. Мадок така и не можа да ти прости, че си негова дъщеря.
— Защо първо не си починеш, по-късно ще поговорим за това — прекъсна я Кийли, виждайки че този разговор отнема и последните сили на майка й.
— Скъпа дъще, с единия крак вече съм в гроба и скоро ще трябва да се разделим — обясни й Мегън. — По първи петли вече ще съм на път към Великото приключение.
Кийли тъкмо се канеше да я прекъсне, когато майка й я смъмри:
— Не оспорвай онова, което съм видяла. Времето за венчавка и раздяла е дошло и скоро ще се отърва от Мадок… Донеси ми сърпа.
Кийли отвори сандъка, където майка й пържеше малкия златен сърп, с който режеше клонките на огромните дъбове. След миг вече седеше на ръба на леглото и й го подаде.
— След смъртта ми този златен сърп ще стане твой — рече Мегън.
След това свали единствения накит, който някога бе носила, и подаде на дъщеря си голям медальон с тежка златна верижка. Дълбоки сапфири и смарагди насред блестящи диаманти образуваха главата на дракон, чиито ноздри бълваха пламъци — червени рубини.
— Никога не сваляй този медальон. Магическата му сила ще те пази — обясни Мегън. — Баща ти носи на врата си тялото на дракона.
Кийли сложи верижката и докосна с пръсти медальона, който лежеше на гърдите й.
— Можеш ли да ми кажеш името му?
— Казва се Робърт Талбот.
Лицето на Кийли просия в лъчезарна усмивка. Толкова дълго се бе наложило да чака, за да научи името на баща си, но сега най-сетне го знаеше.
— Търси приятелството на могъщите, но щастието ще намериш там, където сплитат клони бреза, ела и дъб — рече Мегън. — Довери се на краля с огнената корона и златна длан. И се пази от тъмния ковач.
По гърба на Кийли полазиха ледени тръпки.
— Тъмният ковач?
— Обърни се към баща си, когато Мадок те изгони от къщи — продължи Мегън.
— Докато Рис е жив, това няма да се случи — увери я Кийли. Искаше да спести грижите на майка си толкова кратко преди смъртта й.
— Макар и да те обича като сестра, Рис е само твой доведен брат и трябва да се подчинява на Мадок, ако не иска да бъде лишен от наследство — не се съгласи с нея Мегън. — Разбирам от тези неща, защото сама съм ги преживяла. Обещай ми да потърсиш баща си.
— Заклевам се. — Кийли нежно целуна майка си по бузата. — Къде да открия този Робърт Талбот?
На лицето на умиращата трепна усмивка.
— Робърт Талбот е херцог Лъдлоу. Кръвта нахлу в лицето на Кийли.
—
Мегън само се усмихна.
— Аз съм проклета англичанка? — не можа да се сдържи Кийли.
Разтърсена от това разкритие, Кийли се взираше през прозореца. Бе възпитана да презира всичко английско, а сега узнаваше, че във вените й тече прокълнатата английска кръв. Къде бе родината й? Тук, в Уелс, където бе родена? Или в Англия, земята на врага? Или никъде?
— Научи децата си на всичко онова, което знаеш от мен — изтръгна я от мислите й Мегън.
Кийли отново се обърна към нея. Каква ужасна себичност, да мисли единствено за себе си, когато майка й умираше. Типично по английски.
— След време ще се срещнем в Самуийн — обеща Мегън. — Дай ми ръката си.
Тя очерта с пръст един кръг върху дланта на Кийли.
— Не забравяй, детето ми, животът е кръг без начало и край. Раждаш се, изживяваш живота си и умираш.
Мегън още веднъж очерта кръг върху дланта на дъщеря си и й обясни с мек, напевен глас:
— Раждаш се като дете, ставаш млада жена, а накрая стара жена… и умираш.
И трети път очерта Мегън кръг върху дланта на Кийли.
— Раждаш се, растеш, умираш. И после отново се раждаш.
Кийли усети как пръстите, които стискаха дланта й се отпуснаха и увиснаха безжизнено. Тя погледна в лицето на майка си, видя блажения израз, изписан върху него, и разбра, че майка й е поела по пътя към Великото приключение.
Момичето предано целуна ръката на мъртвата. След това се наведе, зарови лице на гърдите й и дълго плака.
Измина доста време, преди хлипането й да заглъхне. Изчерпана, Кийли отчаяно търсеше помощ от майка
