— Така ли… и какви? — думите се бяха изплъзвали от устните на Лестър, преди той да прехапе език.
Ричард го погледна в очите с поглед, който трябваше да подскаже на събеседника му, че това ни най- малко не го засяга.
— Настаняването на кралската свита не е проста работа — обясни Дъдли след кратко смущение. — Ще се наложи да делите една стая със Смит.
— Разбирам — отвърна Ричард с хладна вежливост, която не скриваше погнусата му от надутия граф. Без да каже нито дума повече, той се обърна, за да продължи разговора си с Уилис Смит.
Ако бе хвърлил поглед назад, Ричард щеше да види убийственото изражение, изписано на лицето на домакина. Граф Лестър, последният любимец на кралицата, не хранеше особени симпатии към Базилдън. Напротив, само чакаше удобен момент, за да даде заслуженото на това нахално парвеню.
— Пристигнахме — рече Уилис и бутна една врата.
Ричард го последва и се огледа ужасен. Общата им стая приличаше повече на килер.
— Трябваше да се досетя, че Дъдли ще ме навре в най-мръсната дупка в цял Кенилърт. Извикай, моля те, някой прислужник.
Смит отвори вратата и махна на първата мярнала се пред погледа му прислужница.
— Хей, момиче, ела тук! — изрева той.
Хубаво младо девойче плахо прекрачи прага. Отгатнал уплахата й, Ричард й се усмихна, за да я успокои.
— С удоволствие бих хапнал нещо, а имам нужда и от ведро с топла вода — рече той с глас, който накара момичето да забрави всичките си страхове. — Възможно ли е това?
Омагьосано от усмивката на красивия граф, момичето го зяпаше, без да продума.
— Хей? — опита се да я изтръгне от унеса й Ричард и пъхна една монета в ръката й.
— Веднага ще се погрижа, ваша светлост — рече тя най-сетне и излетя през вратата, за да изпълни желанията му.
— Наредя ли нещо на някоя прислужница, никога не получавам желаното — оплака се Уилис. — Но ако ти им заръчаш нещо, ще си изпотрошат краката да ти угодят. Бих искал да зная как го правиш.
— Не си внимавал — рече Ричард, изхлузи прашните си дрехи през главата и ги захвърли в един ъгъл. След това седна на ръба на леглото и събу ботушите си. — Между заповед и молба има огромна разлика.
— Какво искаш да кажеш?
— Дай на една жена онова, за което копнее, и тя ще премести планини за тебе — обясни му Ричард. — Невероятно просто е да отгатнеш тайните желания на една жена. Повечето прислужници искат най-много от всичко да се отнасят с тях като с дами. Докато повечето дами със знатен произход — като Сара — копнеят да се отнасят с тях като с обикновени селянки. Следвай това просто правило, приятелю, и нежният пол ще те боготвори.
Уилис се ухили и скръсти ръце на гърдите си.
— Какво ще стане, ако срещнеш жена, в чиято душа не можеш да надникнеш толкова лесно?
Ричард сви рамене.
— Навярно ще се оженя за нея и ще я направя своя графиня.
— А ако не е от знатен произход?
Ричард измери приятеля си изпод вежди.
— Най-богатият граф на Англия може да си позволи да се ожени за която пожелае.
— С позволението на кралицата.
— Не се безпокой. Зная как да се държа с Елизабет.
— Не е ли възможно усърдието на прислугата да има нещо общо с тежката ти кесия? — подкачи го Уилис. В гласа му ясно се долавяше нотка на завист.
Ричард избухна в смях и подхвърли на събеседника си кесия с жълтици.
— Можеш да провериш и двете възможности — предложи той. — А след това ще ми кажеш какво е станало.
— Не отричай обаче, че кралицата те цени толкова високо, защото сделките ти пълнят хазната й със злато — смутено отвърна Уилис, фактът, че богатият му приятел, който със самочувствието на кралски фаворит не даваше пет пари за потребностите на другите, можеше да си позволи да му хвърли кесия жълтици, го объркваше.
Ричард отвърна с престорено разочарование:
— А аз си мислех, че Елизабет ме обича заради прословутата ми външност и неустоим чар.
Уилис едва не се търкулна на пода от смях. Накрая той стана, запъти се към вратата и се сбогува:
— Сега изчезвам. Доскоро.
По коридора покрай него профучаха две прислужници. Едната носеше ведро с топла вода, а другата — табла с ястия — кое от кое по-вкусни.
Два часа по-късно граф Базилдън напусна стаята си. С изключение на бялата яка, целият бе облечен в черно. Запъти се към кабинета на Дъдли, където го очакваше кралицата. Почука и след като го поканиха, влезе в стаята. Робърт Сесил, граф Бъргли, седеше сам зад писалището.
— Значи най-сетне пристигна… и то само с шест седмици закъснение — вместо поздрав рече Бъргли. — Ако се бе забавил още малко, можеше да ни посрещнеш направо пред портите на Лондон.
— Много ли е ядосана? — попита Ричард, настанявайки се на стола от другата страна на писалището. Той подаде на Бъргли малък пакет. — Нося добри новини и имам план, който ще ни направи по-богати от папата.
— Няма какво да се възрази на това, работата преди удоволствията — забеляза Сесил. — Тя ще ти прости.
— Това научих от най-благородния англичанин — отвърна Ричард, намеквайки за годините, когато Сесил го бе отглеждал и възпитавал в дома си.
Бъргли отвърна с кимване на комплимента и отбеляза усмихнат
— Предполагам, че Дъдли ти е дал най-ужасната си стая?
— Грешиш, най-ужасната е дал на Смит — отвърна Ричард. — За мен не е оставил никаква.
При споменаването на барона Бъргли смръщи чело.
— Не те ли посъветвах да нямаш вземане-даване със Смит?
— Защо се отнасяш така с него? — пожела да знае Ричард. — Уилис също израсна в твоя дом. Причината не е ли в това, че той не притежава нищо освен името си?
— Стотици пъти сме водили този разговор — отвърна Бъргли. — Отношението ми няма нищо общо с финансовото му състояние. Смятам Смит за неблагонадежден и тая известно подозрение към него във връзка с неочакваната кончина на баща му и брат му. Знаеш това, Ричард.
— Просто не мога да повярвам, че Уилис е пожертвал семейството си заради някаква си титла.
— Виждал съм хора да убиват и за по-малко. И не забравяй, че той пропиля наследството, което…
Неочаквано вратата се отвори. При вида на кралицата двамата мъже скочиха на крака и се поклониха.
Висока, слаба и червенокоса, на четиридесет и две години Елизабет Тюдор все още бе пленително красива жена. Тя носеше дълбоко изрязана рокля от нежнорозова коприна, чиито перлени бродерии сигурно струваха цяло състояние. На шията, пръстите и в косата й блестяха възхитителни диаманти. Когато се движеше, Елизабет пръскаше искри като танцуващ слънчев лъч.
Кралицата седна и подкани Бъргли да последва примера й. Ричард остана да стои прав като непослушно дете, което очакваше наказанието си. Кралицата го изгледа от глава до пети, при което той изпита желание да потъне в земята.
— Блудният син се завърна — рече накрая Елизабет. — Закъснението ви никак не ми допада.
— Простете, ваше величество — извини се Ричард, съпровождайки думите си с дълбок поклон. — Въпреки че копнеех да се присъединя към свитата ви, деловите ви интереси ме задържаха в Лондон.
— Звучите като Сесил. Годините, прекарани в дома му, са превърнали и вас в прекалено сериозен млад мъж — отвърна кралицата, доволна от изкусно формулирания отговор. — Седнете, скъпи Мидас. Разкажете
