чаша се крие нещо много повече от злато.
— И какво е то? — попита кралицата и го погледна въпросително.
— Сърцата на вашите поданици — гласеше отговорът.
— Благодаря ви — искрено зарадвана отвърна Елизабет.
Докато я наблюдаваше, сърцето на Ричард се изпълни с възхищение. Той обичаше кралицата си, въпреки женската й суетност и труден характер. Досега на английския трон не бе седял по-надарен владетел.
— На лицето ви винаги е изписан този болезнен израз, сякаш току-що сте отхапали нещо кисело…
Ричард се извърна и видя зад себе си граф Лестър, който измерваше с поглед дългогодишния фаворит на кралицата.
— Блясъкът на нейно величество не е ли достатъчен повод за радост? — хапливо рече Дъдли. — Никога ли не се смеете? Какво ще кажете за една усмивчица?
— Ах, Лестър, смехът често краси празни глави — отвърна Ричард, — а усмивката нерядко крие коварство. — С тези думи той обърна гръб на графа и се запъти към вратата.
— Вече ни напускате? — със саркастично вежлив глас попита Дъдли. — Ще ни липсвате.
— Шропшир и годеницата ми ме очакват — изненада сивокосия граф Ричард и му обърна гръб. Видът на занемелия Дъдли извика на устните му лека усмивка, която остана да трепти на лицето му, докато напускаше залата.
2
Кийли се бе настанила удобно във ваната, приготвена за нея в стаята й в странноприемницата „Стария елен“ недалеч от Лъдлоу, Шропшир. Стаята бе тъмна, малко по-голяма от обикновен килер и само с едно мъничко прозорче, от което можеше да се види покрития с калдъръм двор, но бе чиста и подредена. Чаршафите на леглото блестяха безукорно бели.
Дали баща й щеше да я признае за своя дъщеря? Кийли си задаваше този въпрос за стотен път.
Как достолепно ще прекоси голямата зала в замъка Лъдлоу, където Робърт Талбот ще седи в едно кресло пред камината. Видял я да влиза, той ще се изправи, ще я вземе в обятията си и ще я притисне към гърдите си. Ще я нарече „дъще“, а тя него — „татко“. Двамата ще поплачат за Мегън, а след това баща й ще й обещае да я обича и пази и да излекува раните, оставени в душата й в годините, през които са били разделени.
Каква чудесна, трогателна сцена. Прелестно чудесна. Черни мисли започнаха да помрачават този сън наяве.
Къде щеше да отиде, ако Робърт Талбот й обърнеше гръб? Преди много години бе изоставил майка й. Откъде у Мегън тази сляпа вяра, че един безотговорен английски херцог ще обикне и признае пред всички незаконната си дъщеря? В края на краищата тя бе просто едно копеле.
И Рис! Не бе имала възможност да се сбогува с обичния си брат. Какво бе направил Рис, научавайки, че Мадок я е изгонил?
Някой почука на вратата и я изтръгна от мрачните й мисли Беше Одо, който извика:
— Готова ли си, малката ми?
— Само още няколко минути.
Кийли излезе от ваната и се подсуши. Облече лека вълнена рокля с теменужено синия цвят на очите й, а към нея бяла блуза с дълги ръкави и дълбоко обло деколте. След това се напъха в черните си ботуши за езда и си сложи инкрустирания със скъпоценни камъни медальон, който се открояваше върху блестящо бялата блуза.
Накрая се среса и сплете гарвановочерната си коса на плитка. След като приключи с тоалета си, тя отвори вратата и покани Одо и Хю да влязат.
— Изкъпахте ли се? — попита тя, оглеждайки братовчедите си от глава до пети. Когато те кимнаха като две огромни послушни бебета. Кийли добави: — Трябва да призная, че изглеждате много добре.
— Ти също изглеждаш чудесно, малката — върна комплимента Одо. — Готова ли си да се срещнеш с баща си?
Въпреки че при тези думи стомахът й се сви на топка, Кийли решително вирна глава.
— Напълно.
— Да вземем ли нещата си? — попита Хю.
— Ще дойдем за тях по-късно — отвърна тя с усмивка, която трябваше да вдъхне кураж и на тримата. След това взе палтото си и се запъти към конюшнята, следвана по петите от братовчедите си.
Конярчето вече бе оседлало и извело Мърлин и останалите два коня във вътрешния двор. Тримата се качиха по седлата и се отправиха към замъка Лъдлоу.
Селцето Лъдлоу и хълмовете, в които се бе сгушило, представляваха прелестна гледка. Слънцето грееше от безоблачното небе, а от запад повяваше лек летен ветрец. По гористите хълмове бяха пръснати приятни на вид сламени колибки. По ливадите буйно цъфтяха диви цветя — тъмновиолетови магарешки тръни, сини метличини, градински риган.
Най-сетне пред тях изникна и замъкът Лъдлоу — сив и заплашителен, като вкаменено праисторическо чудовище. Дъхът на Кийли секна. От страх стомахът й се сви на топка, а сърцето й заблъска лудо. За пръв път в живота си се боеше истински. Наистина не бе лесно да се живее с цялата тази несигурност.
Кийли се насили да си поеме дълбоко дъх. Може и да бе страхливка, но не желаеше никой да узнае това.
— Горе на кулата се вее знамето на херцога — извика Одо и посочи с ръка.
— Значи си е в къщи — добави Хю.
— Не се чувствам добре — обясни Кийли, която бе изгубила кураж. Тя се опита да обърне Мърлин, — Да отложим за утре. Сигурна съм, че дотогава ще ми е минало.
— Щом си дошла дотук, не можеш да се откажеш — отвърна Одо, препречвайки й пътя с коня си.
Кийли кимна с нежелание. Изпитваше желание да препусне в галоп назад, към Уелс, но имаше само един път и той водеше към замъка Лъдлоу.
Тъй като в Англия цареше мир, тримата минаха безпрепятствено по спуснатия подвижен мост и през външните отбранителни съоръжения. Никой не ги спря и не ги попита нищо, докато не стигнаха главната сграда на замъка.
— Какво желаете? — мъжът, препречил входа към голямата зала, очевидно бе някой разполагащ с голяма власт прислужник.
— Кой сте вие? — отвърна Кийли. О, боже! Не възнамеряваше да се държи толкова надуто. Високомерието не подхождаше на копелетата.
— Аз съм господин Добс, икономът на херцога — с чувство за превъзходство рече мъжът. — А вие коя сте?
— Госпожица Глендоуър — с лека усмивка отвърна Кийли. — Трябва да говоря с херцога.
Добс я измери от главата до петите и забеляза съвсем обикновеното й облекло. Все още не бе виждал знатна дама, облечена по този начин.
— Негова светлост е зает — обясни Добс и се опита да я изтика през вратата. — Опитайте си късмета някой друг ден.
Въпреки че напълно бе изгубила смелост. Кийли не помръдна от мястото си. Тръгнеше ли си сега, нямаше да се върне никога.
— Въпросът, по който желая да говоря с херцога, не търпи отлагане — настоя Кийли. — Уведомете го, моля, че съм тук.
Икономът тъкмо се канеше да каже нещо и да я отпрати, когато от залата долетя някакъв женски глас.
— Кой е, Добс?
Добс се обърна и извика:
— Една млада жена, която настоява да говори с негова светлост.
