— Доведете я при мен — рече дамата.
Залата надминаваше всичко, което Кийли бе виждала някога. Бе огромна и имаше висок таван с гредоред и две големи камини. От тавана висяха пъстри знамена, а по стените — разкошни гоблени.
Кийли втренчено гледаше русия, синеок ангел, по чиято заповед бе пусната в залата. Момичето бе една-две години по-младо от нея и носеше светлосиня копринена рокля, подчертаваща стройната й фигура. До този ангел стоеше почти незабележима възрастна жена.
— Госпожице, мига ли да ви представя госпожица Глендоуър — иронично рече Добс. — Госпожице Глендоуър, позволете да ви представя госпожица Моргана, дъщерята на негова светлост.
Цялото внимание на Моргана Талбот сега бе съсредоточено върху очарователната натрапница. Веднага бе забелязала нежната хубост на момичето — черната лъскава плитка, безукорния светъл тен, едва доловимата руменина по страните и стройната, женствена фигура.
Тогава Моргана видя очите на момичето — същия рядко срещан теменужено син цвят като очите на баща й. След това й направи впечатление пръскащият искри медальон с изображение на дракон, който изглежда бе другата половина на онзи, който баща й никога не сваляше от врата си. Дали това момиче не бе плод на някое младежко увлечение на херцога?
Кийли знаеше, че ангелът е нейна сестра. Дали имаше и друга? Момичето носеше много скъпа рокля. Кийли погледна себе си, скромното си облекло, и се почувства като навлечена с парцали. Тя бе просто една бедна роднина.
Всяка от тях виждаше в другата качествата, които липсваха на самата нея. В този миг двете момичета се превърнаха в съперници.
— Госпожице Глендоуър, моята компаньонка, госпожица Ашмол — представи Моргана по-възрастната жена.
Кийли кимна.
Госпожица Ашмол я огледа отгоре до долу. По израза на лицето й Кийли разбра, че не е издържала изпита.
— За съжаление негова светлост отсъства — обясни Моргана. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Знамето на херцога се развява на кулата — възрази Кийли.
— Не ме разбрахте. Баща ми е на посещение у приятели — отвърна Моргана, дарявайки я с ослепителната си усмивка. — За какво искате да разговаряте с него?
— Боя се, че въпросът е личен — отвърна Кийли. — Ще се върна отново след няколко дена.
— Не!
Кийли учудено зяпна блондинката.
— Негова светлост е много зает и няма време за всеки, който желае да говори с него — настоя Моргана. — Кажете за какво става дума и аз ще му предам.
— Много благодаря, но предпочитам да не го правя — отвърна Кийли и понечи да си тръгне.
— Надявам се, баща ми не ви е прелъстил, обещавайки да ви осигури положение в обществото — рече Моргана.
Кийли се обърна ужасена и зяпна сестра си с отворена уста.
— Прелъстяването на симпатични момиченца е любимото занимание на баща ми — излъга Моргана.
Кийли пребледня като платно и — сякаш поразена от гръм — отстъпи крачка назад. Дали не бе направила грешка, идвайки в замъка Лъдлоу? Не, Мегън не бъркаше никога, когато видеше нещо. Нещо тук не бе наред. Кийли ясно долавяше смесилата от страх и омраза, струяща от погледа на сестра й.
— Извинете за безпокойството — сухо се сбогува Кийли. — Ще дойда друг път.
— За кого да съобщя на негова светлост? — не отстъпваше Моргана.
Кийли се насили да се усмихне.
— Кажете на негова светлост, че е идвала дъщеря му.
— Измамница — просъска госпожица Ашмол. От устата й тази дума прозвуча като клетва.
Едва сега Кийли забеляза Одо и Хю, които бяха застанали пред нея и се готвеха да се намесят. Тя ги задържа с ръка.
— Баща ми е посял дузина копелета между Шропшир и Лондон. Разбира се, никога не ги признава за свои деца — обясни Моргана с отровен глас, който контрастираше с ангелската й външност. — Добс!
Икономът на Талботови, който очевидно бе подслушвал някъде наблизо, се втурна в залата.
— Изхвърлете това копеле от замъка ми — заповяда Моргана.
Добс погледна към Кийли, поколеба се и накрая пристъпи към нея. Видът на двамата изпречили се на пътя му великани, накара прислужника да замръзне.
— Не си правете труда, господин Добс — с достойнство обясни Кийли. — И сама ще намеря пътя.
Заслепена от сълзи, Кийли се втурна по стълбите, които извеждаха навън. Докато търсеше спасение от преживяното унижение, в бързината тя едва не се сблъска с някакъв младеж.
Петнадесетгодишният Хенри Талбот, единствен син и наследник на Робърт Талбот, отстъпи встрани, за да направи място, на прекрасното видение, което прелетя край него.
Коя бе тя? Нова прислужница? Докато гледаше след нея, Хенри си даде сметка, че с удоволствие би я посветил в новото си хоби — любовните игрички.
Когато се обърна, за да продължи нагоре по стълбите, младият маркиз се оказа лице в лице с двама великани. Той отскочи назад и остана така, опрял гръб в стената. Ако в случая ставаше дума за закрилници на дамата, Хенри трябваше да се прости с идеята за сближаване.
Момчето се увери, че вече няма опасност да бъде стъпкано. Пътят бе чист и то се втурна в голямата зала, където сестра му вилнееше от гняв.
— Как смее да нахлува тук! — съскаше Моргана, кръстосвайки пред камината.
— Успокойте се, госпожице — утешаваше я госпожица Ашмол. — Тази повлекана не е нищо повече от една алчна измамница.
Моргана се обърна към нея и смръщи чело.
— В никакъв случай няма да дръзне да се появи отново. — С ъгълчето на очите си русата красавица съзря по-малкия си брат. — Госпожице Ашмол, моля, оставете ни сами. Скъпият ми брат идва да ме види. — При тези думи на устните й се появи усмивка, но очите й останаха студени.
Когато възрастната дама напусна залата, Хенри изсумтя презрително. Винаги когато сестра му се усмихваше, това вещаеше неприятности, а по правило потърпевшият бе той.
— Понякога Ашмол е толкова досадна — обясни Моргана. — Въпреки че, признавам, всеотдайността й е удивителна.
— Всеотдайността й е доста добре възнаградена — отвърна Хенри. — Коя бе хубавата дама, която излетя оттук преди малко?
— Тази змия не е никаква дама — просъска Моргана. — Нахалницата имаше наглостта да нахлуе тук и да настоява да говори с татко.
— Във всеки случай бе доста хубава.
— С някаква банална хубост може би…
Хенри потисна една усмивка и продължи да наблюдава Моргана с бялото на очите си, фактът, че бе признала красотата на момичето, го изненадваше.
— Какво искаше? — попита той.
— Дриплата твърдеше, че била дъщеря на татко.
— Мислиш ли, че наистина…?
— Като се имат предвид теменужените очи и проклетият медальон, няма никакво съмнение относно самоличността на баща й — прекъсна го Моргана. — Изглежда татко има извънбрачни деца из цяла Англия.
— Теменужено сини очи — повтори Хенри. — Защо тогава не изпрати да го повикат?
— Защо да го безпокоя за такава дреболия като появата на някое от неговите копелета? — възрази Моргана — А освен това, би ли искал да делиш наследството с такава една жена с неизвестно потекло?
— Извънбрачните деца нямат право на наследство — рече Хенри. — Как би могла да ни навреди?
— Не ни стига, че графиня Чешир преследва татко — оплака се Моргана. — Нямаме нужда от още някой, който да оспорва нашето наследство.
— Моето наследство — поправи я Хенри.
