— Разбира се, както кажеш.
— Що се отнася до госпожа Даун — отбеляза Хенри, — по-скоро татко преследва нея, отколкото обратното. Освен това видях как…
— Ах! Всички вие, мъжете, сте един дол дренки.
— Какво искаш да кажеш?
Моргана не отговори на въпроса му. Вместо това насочи разговора към любимата си тема — към самата себе си.
— Що се отнася до мен, не мога да избера между Ричард Девъро и Уилис Смит. За кого от двамата да се омъжа?
— Хич не ме е грижа кой нещастник ще получи ръката ти — с кисело изражение отвърна Хенри.
— Подобно държание не подхожда на бъдещия херцог Лъдлоу — смъмри го Моргана. — Девъро наистина е граф и един от най-богатите хора в цяла Англия, но барон Смит е дяволски привлекателен.
— Тогава се омъжи за Девъро и направи Смит свой любовник — подхвърли й видимо погнусеният Хенри. — Къде е татко?
Моргана сви рамене.
— Вероятно е в леглото с госпожа Даун — кисело обясни тя. — Защо ти е да знаеш?
— Защото, безмозъчна глупачке, трябва да научи, че…
— Да не си продумал за нея — заплаши Моргана. — Иначе ще съжаляваш!
— Татко има право да знае — настоя Хенри. — Освен това с удоволствие бих се запознал с новата си сестра.
— Ако продумаш пред татко за нея, ще му разкажа за момичето, което ти… — Моргана не довърши изречението си. Вместо това хвърли на брат си дяволит поглед. — Зная какво си направил и зная, че татко те е предупредил да стоиш настрана от момичетата в Лъдлоу. Вече имаш две копелета. Колко още ще трябва да издържа татко?
— Ти печелиш — с неохота отстъпи Хенри.
— Заклеваш ли се… нито дума?
— Кълна се да не споменавам пред татко за незаконната му дъщеря.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб — ликуващо рече Моргана и целуна брат си по бузата, преди да се обърне и напусне залата.
Още щом остана сам, Хенри веднага изтри бузата си с ръкав и седна. Наистина се бе заклел да не разказва на баща си за незаконната му дъщеря, но не бе обещавал да не казва на непознатата си сестра къде би могла да намери графа, когато той тръгне за Лондон.
— Добс! — извика Хенри. Когато икономът се появи, момчето му нареди да изпрати някого след тримата посетители, които току-що напуснали Лъдлоу. — Да ги потърси в „Стария елен“. Това е единствената странноприемница надлъж и шир. Освен това имам нужда от пергамент, перо и един от вестоносците на баща ми. И то бързо, човече.
Изгубила всяха надежда, Кийли се метна на Мърлин и в галоп напусна замъка Лъдлоу. Когато оставиха зад себе си крепостните стени, тя поотпусна поводите, така че братовчедите й да могат да я настигнат. Тримата продължиха да яздят безмълвно.
Мадок се бе оказал прав. Тя наистина бе просто едно копеле и нищо повече.
Пейзажът вече не й изглеждаше като идиличен декор. Малкото селце бе отражение на собствената й сиротност, а сламените къщички — само бедни колибки. Дори безбройните диви цветя, които леко се полюляваха под ласките на нежния летен ветрец, сякаш й се присмиваха.
По средата на пътя между замъка Лъдлоу и странноприемницата „Стария елен“ болката на Кийли се превърна в тихо раздразнение и не след дълго тя вече кипеше от гняв. Херцог Лъдлоу бе направил дете на майка й, а след това я бе зарязал. Скъпо щеше да плати за това. Но как? Изглеждаше й почти невъзможно да си отмъсти на един от най-могъщите перове на нейно величество.
Гневът й отлетя толкова бързо, колкото бе избухнал. Чувстваше се изморена и празна. Низките й страсти, чиито корени без съмнение се криеха в английската кръв във вените й, трябваше да бъдат държани под контрол. Ако им се поддадеше, те със сигурност щяха да я погубят.
— Какво ще прави тя сега? — попита Хю. Сега тримата седяха около една маса в странноприемницата и мрачно гледаха пред себе си.
— Кийли ще почака още ден-два, а след това още веднъж ще се опита да се срещне с баща си. Този път ще отидем вечерта, за да сме сигурни, че ще го заварим.
— Не мога да се върна в Лъдлоу — поклати глава Кийли. — Това момиче… моята сестра… не иска да ме види там.
— Естествено е да бъде предпазлива — подхвърли Одо.
— В очите й ясно прочетох, че е разбрала коя съм — възрази Кийли. — Чувства се застрашена от мен.
— Ти си дъщеря на херцога — рече Одо. — Точно както и тя.
— Не точно — поправи го Кийли. — Аз съм негова незаконна дъщеря.
— Мисля, че трябва да се върнем у дома — обясни Хю. — Рис ще ни защити от Мадок.
На лицето на Кийли бе изписана неизмерима мъка.
— Аз нямам дом — прошепна тя със сломен глас. — Не е необходимо да споделяте изгнанието ми. Искам вие двамата да се върнете в Уелс.
Одо постави ръка върху нейната, а Хю — върху тази на брат си.
— Ние тримата сме едно — обясни Одо.
— Не бих могъл да го кажа по-добре — потвърди Хю.
— Със сигурност — отвърна Одо. — Защото нямаш и капка мозък.
Кийли не можа да не се разсмее и тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата на странноприемницата се отвори с трясък и този шум веднага привлече вниманието им. Мъж в ливрея с цветовете на херцог Лъдлоу прекрачи прага. Той обходи с поглед малцината гости и се насочи към масата на Кийли и братовчедите й.
— Вие ли сте жената, която тази сутрин е била в замъка Лъдлоу?
Обезпокоена, Кийли прехапа устни, преди най-сетне да кимне. Пратеникът извади един пергамент и й го подаде.
За миг Кийли остана неподвижна, смутено взирайки се в мъжа, след това пое пергамента. Бавно го отвори и го прочете. Най-сетне вдигна поглед и дари пратеника с пленителна усмивка.
— Да изчакам ли за отговор? — любезно попита мъжът, очарован от теменужено синия поглед на момичето.
— Бих желала да размисля.
Пратеникът кимна и без нито дума повече напусна странноприемницата.
— Дай да го прочета — рече Хю.
— Хайде стига, ти не можеш да четеш — напомни му Одо.
— Ти също — отвърна Хю.
— Никога не съм твърдял обратното. Е, момиче, добри ли са новините?
— Имам брат на име Хенри — разказа Кийли. — Пише, че през третата седмица на септември баща ни ще бъде в резиденцията си в Лондон. Бил сигурен, че там ще мога да разговарям с него, без да срещна пречки от страна на госпожица Моргана.
— Наистина добри новини — каза Одо.
— Тръгваме ли за Лондон? — примоли се Хю. — Не съм и сънувал, че ще попадна в самата бърлога на врага.
— Разбира се, че ще заминем за Лондон. — Одо плесна брат си по тила. — Кийли трябва да се срещне с баща си.
— Не е необходимо да идвате с мен в Лондон — обясни момичето. — Сигурна съм, че ще се оправя и сама.
— Наистина ли мислиш, че ще те пуснем да пътуваш сама? — попита Одо.
