платят.
Ричард бе така погълнат от мисълта за отмъщението, че съвсем скоро стигна замъка. Смехът на войниците на Талбот го изтръгна от унеса му.
С високо вдигната глава той мина по моста и покрай най-външните отбранителни съоръжения. Въпреки пламналото си от срам лице граф Базилдън си даваше вид, че не чува смеха, който го съпровождаше навсякъде.
— Какво, по дяволите, правите тук, Девъро? — гласът принадлежеше на Робърт Талбот.
Ричард се обърна и повдигна едната си вежда, видял насреща си внушителната фигура на херцог Лъдлоу.
Дошъл съм да поухажвам Моргана, ваша светлост.
— Идвате бос от Лестър?
— Бях ограбен, глупако! — изрева Ричард и замахна с шапката си към херцога. Нямаше да позволи на никого да се смее за негова сметка. На никого с изключение на един-единствен човек.
Гърлен смях привлече вниманието на двамата мъже.
— Ах, Тали — изгука графиня Чешир, — Девъро има най-сладките… — Светкавично бързо херцогът й запуши устата, така че тя не можа да довърши изречението си.
— Приемете моите извинения за случилото се. Разбира се, можете да разполагате с гардероба ми, както ви е удобно — обясни Робърт Талбот на графа, докато го въвеждаше в замъка. — Ще заловим виновниците и ще ги окачим на бесилото — можете да бъдете сигурен.
— Наредете да претърсят местността за двама великани — отвърна Ричард.
— Великани? — повтори Талбот, който не повярва на ушите си.
— Имам предвид двама много високи мъже — поправи се Ричард. — Говореха с акцент… вероятно уелски.
— Много странно — рече Талбот.
Моргана Талбот стоеше в рамката на вратата и гледаше след баща си и босоногия граф Базилдън, които изчезнаха по дългия коридор.
— Какво се е случило? — попита тя графиня Чешир.
— Девъро е дошъл, за да ви ухажва — с дяволита усмивка отвърна госпожа Даун. — Графът има най- красивите пръсти на краката, в случай че намирате за забавни подобни подробности. Чух от госпожа Мери и от госпожа Джейн, че графът можел да предложи много повече от онова, което се виждало на пръв поглед.
Моргана Талбот зяпна графинята, но след това любопитството й взе връх над антипатията, която изпитваше към похотливата госпожа Даун.
— Какво може да ми предложи той?
— Девъро имал луничка на върха на… — Краят на изречението й се сля с гърлен смях и графиня Чешир влезе в голямата зала, за да изчака завръщането на двамата мъже.
3
Из градините цъфтяха пурпурни богородички и разпръскваха из въздуха неповторимия си аромат. Оставаха само още няколко дена до пълнолуние, до есенното равноденствие и пълното изравняване на деня и нощта. Лондонските християни правеха приготовления за деня на свети Майкъл, а селяните стягаха празника на плодородието.
Имаше и такива, които се подготвяха за един съвсем различен празник. Те знаеха кой се крие зад свети Майкъл — едно езическо божество, почитано в стари времена като бога на Слънцето.
Над Англия се спускаше вечер, най-тихите часове от деня преди залез слънце. Насред усамотен дъбов лес на хълма Праймроуз стояха трима души — двама великани и нежно, тъмнокосо момиче.
— Не ми харесва тази работа, малката — рече Одо.
— Ако някой ни види, ще бъдеш изгорена като вещица — добави Хю. — А и ние заедно с теб… като магьосници.
— Кралете и кралиците на гората ще ни закрилят — отвърна Кийли и посочи огромните дъбове. Тя навлече бялата си роба върху виолетовата вълнена рокля и бялата ленена блуза и скри катранено черната си грива под качулката. — Заради глупостта, която сте извършили в Шропшир, сме в голяма опасност. Навредим ли някому, ни се връща десетократно.
— Проклятие — избоботи Хю. — Вече ти казахме, че съжаляваме.
— Колко дълго още ще ни хокаш, Кийли? — попита я Одо. — Оставихме му карнеола, за да го закриля.
Устните на Кийли трепнаха, но тя не отвърна нищо. Вместо това пое осемте камъка, които й подаваше Одо, и обясни:
— Мадок Лойд нарани душата ми. Ако не почета Олбан Илуид, светлината на водата, раната ще гнояса и ще ме отрови.
След това Кийли застана в средата на горичката и очерта с камъните кръг, отворен на изток. Между камъните посипа боровинки, трънки и бъз.
— Няма ли да дойдете? — попита братовчедите си Кийли. — В кръга е по-сигурно.
И двамата обаче поклатиха глави. Ако искаха да я закрилят, главите им трябваше да са бистри.
Кийли влезе в кръга от запад и попълни отвора с последния камък, изричайки магическите слова:
— Смущаващите мисли остават отвън.
Оказала се в средата на кръга, Кийли се завъртя три пъти и спря с поглед, вперен на запад, към залязващото слънце. След това затвори очи, концентрира се върху дишането си и докосна медальона с глава на дракон, чиито сапфири, диаманти и рубини сякаш пръскаха огнени искри под последните лъчи на слънцето.
Момичето потръпна от лоши предчувствия. Обичаше ритуала, който бе научила от майка си, но не бе сигурна дали той щеше да има ефект без магическите дарби на Мегън.
— Древните са тук, те чакат и ни наблюдават — прозвуча коприненият глас на Кийли. — Звездите говорят чрез свещените камъни, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. — Тя повиши глас: — Земя и Небе са едно царство.
Кийли обиколи вътрешността на кръга и събра дивите плодове, за да ги сложи до себе си в центъра, душата на кръга.
— Запазвам доброто и отстранявам безполезното. Хвала на богинята майка, даряваща ни с плодовете на земята. Хвала на Езус, който живее в тези величествени дървета и ни храни и стопля.
След дълга пауза, в която обмисляше следващите стъпки от ритуала и сбираше мислите си, така както природата сбира плодовете си, Кийли се завъртя три пъти с протегнати ръце и извика силно:
— О, дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми, да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците.
При тези думи Кийли погледна залязващото слънце и отново затвори очи.
— Отвори очите ми, за да погледна зад хоризонта.
Измина известно време. Тогава онова, което очакваше, се случи. Пред духовния й взор изникнаха образи…
Видението изчезна и тя отново се намери в реалността. Кийли бавно отвори очи, докосна блестящия медальон и тихо се помоли:
— Нека спящата в този дракон сила на любовта на моята майка да пази мен и близките на сърцето ми.
Завладян от гледката, Хю прошепна на брат си:
— Не съм страхливец, но това момиче прави по челото ми да избива студена пот.
— Зная какво искаш да кажеш — съгласи се Одо толкова потиснат, че дори хвърли през рамо бегъл
