— Няма да се отървеш толкова лесно от нас — добави Хю.
— Не съм и искала — отвърна Кийли. — Е, добре, имаме ли достатъчно пари, за да платим сметката?
— Да, да, момичето ми, не си измъчвай главицата с подобни дреболии — повиши глас Одо. — Качи се горе и си почини добре. Тръгваме още днес следобед.
Кийли се надигна с усмивка. Тя се наведе, за да целуне братовчедите си по бузите.
— Много ви обичам — промълви момичето, което накара двамата великани да пламнат от смущение.
Едва изчакал Кийли да изчезне нагоре по стълбите, Хю поглед на въпросително брат си.
— А сега какво?
— Нямаме много пари — призна Одо. — Но това още не е причина за безпокойство. Ще изкараме до Лондон и няма да умрем от глад. Все ще ни падне нещо.
Вратата на странноприемницата отново се отвори и на прага застана висок, симпатичен мъж. Самоувереното му държание и изискано облекло крещеше: богат благородник. Знатният господин попита за гостилничаря и обяви на висок глас:
— Имам нужда от чиста стая и гореща баня. Ще остана около час, но, разбира се, ще платя цената за цял ден. Далече ли е замъкът Лъдлоу?
— Половин час по пътя, господине — отговори гостилничарят. — Моля, последвайте ме. Ще ви покажа най-хубавата си стая.
Одо, който не бе свалил поглед от благородника, се наведе към брат си и прошепна на ухото му:
— Тъкмо това ни трябваше.
Хю потръпна и го погледна ужасен.
— Това ли си мислиш, което мисля, че си мислиш?
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — тросна се Одо на брат си и го сръга в ребрата. — Изразявай се ясно.
— За пладнешки грабеж може да увиснем на бесилото — тихо каза Хю.
— Наречи го просто преджобване — поправи го Одо. — И между другото, на въжето се умира по-бързо, отколкото от глад.
— А освен това няма да ни пипнат — прошепна Хю, а изражението му се разведри.
Одо го погледна смръщено.
— Откъде си толкова сигурен?
— Карнеолите са у мен — обясни Хю и извади от джоба си един от гладките, червено-кафяви камъни. — Кийли каза, че в тези камъни е скрита магия, която ще ни пази от зли сили. Има ги от Мегън.
Одо затвори очи, сякаш не можеше да понесе глупостта на брат си, и потисна желанието да го цапардоса.
— Зная съвършеното място за срещата с нашето приятелче — обясни той и се изправи. — Ела, да вървим.
Хю го гледаше недоумяващо.
— Какво приятелче?
Този път Одо го зашлеви и изръмжа:
— Безмозъчен идиот.
— Аха — извика Хю. Най-сетне бе разбрал и последва брат си.
Час по-късно Одо и Хю бяха готови за своето преджобване. Двамата легнаха в гъсталака край пътя и зачакаха жертвата си, която в този момент безметежно яздеше към замъка Лъдлоу.
Благородникът се приближаваше все повече и повече.
Вече почти бе достигнат скривалището им.
Одо даде знак на Хю. Двамата изскочиха от двете страни на нито неподозиращия ездач. Подплашен, конят на благородника се изправи на задните си крака, при което шапката на мъжа в черно падна на земята и откри аленочервена грива. Мъжът посегна към шпагата си, но усетил в гърба си острието на меч, замръзна с ръка на дръжката.
— Кой смее да напада един пер на нейно величество? — изсъска граф Базилдън, без да крие презрението си.
— Който минава оттук, трябва да плати данък — обясни Одо. — А данъка събираме ние.
— Дайте ни парите, които носите у себе си, благородни господине — добави Хю.
При тези думи Ричард Девъро повдигна бакъреночервените си вежди.
— Опитвате се да ограбите граф Базилдън?
— Изобщо не се опитваме — изстреля в отговор Одо. — Ние го правим. Подайте ми меча си с дръжката напред, а след това и шпагата.
Ричард не помръдна.
— Побързайте — подкани го Одо. — Или ще съжалявате.
Ричард бавно извади меча си. В момента, в който им го подаваше, той притисна пети към хълбоците на коня си. Животното с грациозно движение се отмести встрани. Ричард извади крак от стремето, ритна коня на Одо и запрати меча си в лицето на втория от нападателите.
— Изчезвай! — извика изгубилият равновесие Хю на брат си, който веднага си плю на петите.
Хю се строполи от коня. В отчаян опит да се изплъзне от англичанина той се надигна и се запрепъва към рядката горичка. Няколко секунди по-късно чифт силни ръце го сграбчиха откъм гърба.
Ричард вдигна юмрук и просъска:
— Искам да ти видя лицето, когато си изплюеш зъбите. — След това простена, преви се и затисна Хю под себе си.
— Уби ли го? — зяпна брат си Хю.
— Не, това беше само едно нежно потупване — успокои го Одо и понадигна графа, така че брат му да може да изпълзи изпод него. — Скоро ще дойде на себе си.
— И ще вдигне врява — рече Хю, обхващайки с ръце гръкляна си, сякаш вече усещаше въжето. — Трябва да му попречим.
Одо дълго мисли над думите на брат си и накрая рече:
— Ако му откраднем коня, ще спечелим достатъчно време да вземем Кийли и да се изпарим оттук.
— Тогава ще могат да ни съдят не само за грабеж, но и за конекрадство — простена Хю.
— Горе главата — успокои го Одо. — Могат да ни обесят само веднъж.
Двамата уелсци се заеха да претърсват графа за ценни вещи. Преди да се отправят към странноприемницата, Хю извади от джоба на панталона си един от магическите карнеоли и го постави в дясната ръка на графа.
— За да не ни хока Кийли, когато научи какво сме направили — обясни Хю в отговор на въпросителния поглед на брат си.
— Вземи му и ботушите — нареди Одо. — Така ще спечелим още малко време.
Двамата се метнаха на седлата и заедно с коня на графа изчезнаха в горите на Шропшир.
След известно време Ричард отвори очи, погледна нагоре към синьото небе и накрая бавно се понадигна. Опипа тила си, който пулсираше болезнено, и се огледа объркан. Къде беше конят му? И къде си бе изгубил ботушите?
— Проклети негодници! — изруга той.
Сега съзря червено-кафявия камък в ръката си. Него навярно му бяха оставили в замяна на ограбеното. Шапката му лежеше наблизо.
Ричард се изправи с камъка в едната ръка и шапката в другата. Щеше да задържи камъка, за да му напомня за двамата негодници.
— Ако ми паднат — закле се Ричард, — ще съжаляват, че изобщо са се родили.
След това пое по най-унизителния път в живота си, пътя към замъка Лъдлоу.
— Ох! — той се наведе и извади острото камъче, забило се между пръстите на крака му. След това отново се изправи, разкърши рамене и продължи пътя си.
Сега осъзнаваше, че разбойниците му бяха дали добър урок. Когато един ден отидеше в Ирландия, винаги щеше да се грижи гърбът му да е добре защитен. Въпреки всичко негодниците скъпо щяха да си
