поглед. — Имам чувството, че тези дъбове всеки момент ще протегнат клоните си към мен и ще ме сграбчат.
Двамата тъкмо се канеха да се приближат до Кийли, когато тя извика предизвикателно, без да ги поглежда:
— Забранено е да се влиза в кръга. — След това довърши церемонията си със затворени очи. — Благодаря на богинята и на тези дъбове, че ме дариха с мъдростта си.
Изчерпана, тя се насочи към западната страна на кръга и започна да събира камъните, за да развали магията над мястото. След това свали бялата роба, сгъна я и донесе торбата си.
— Чу ли какво казват дърветата? — попита Одо.
— Да — отговори момичето.
— И какво шепне вятърът?
— Да.
— Но днес няма вятър — подхвърли Хю.
— Вятърът ни обгръща винаги — обясни му Кийли.
— Не съм го чул.
— Безмозъчен идиот — наруга го Одо. — Разбира се, че няма да го чуеш. Вятърът й е прошепнал.
Кийли се усмихна на братовчедите си, преди да огледа небето. На запад то все още бе огнено червено, докато на изток вече тънеше в пепелявосиво.
— Надникна ли зад хоризонта? — полюбопитства Хю.
Кийли кимна, надявайки се, че е разбрала правилно знаците. Ех, ако притежаваше само малка част от дарбата на майка си!
— Трябва да се върнем в Лондон и до зазоряване да останем в стаята си.
— Защо? — попита Одо.
— В кръчмата сме в безопасност — отвърна тя.
— Тя човек ли е? — изтърси Хю.
— Може би — несигурно се усмихна Кийли. — Почувствах нечия закрила.
— Чия? — запъна се Одо.
Кийли сви рамене.
— Не видях лице.
— Навярно съм бил аз — рече Хю.
— Откъде ти хрумна? — възрази Одо. — Аз съм по-силен от теб.
— Глупости, не си — защити се Хю.
— Съм…
— Не!
Кийли се разсмя. Тя обичаше буйните си братовчеди, които смятаха за свой дълг да я закрилят.
— От какво се крием? — попита я Одо.
— Искаш да кажеш, от кого — поправи го Кийли. — Денят и нощта се изравняват, но татко Слънце губи от своята мощ. След края на този ден мъжът, когото сте обрали в Шропшир, няма да може да ни открие.
— Държа на живота си — рече Хю и докосна с ръка врата си. — Откъде знаеш, че в странноприемницата сме в безопасност? Да не си прочела бъдещето по облаците?
— Отговорът ще узнаем утре — отвърна Кийли. — Облаците, дърветата и вятърът ме посъветваха да се върнем в гостилницата.
— Не чух нищо такова — презрително рече Хю. Одо го плесна по тила.
— Забрави ли, че Кийли има дарба. Така ли е, малката?
— Мегън бе ясновидка, това е сигурно — измъкна се Кийли. Тя прехапа долната си устна, преди да признае: — Никога не съм усещала нещо подобно, но дълбоко в себе си чувствам, че ще се случи нещо необикновено.
— Това ми е напълно достатъчно — доволен рече Одо.
— Намирам за разумно да се скрием за известно време в стаята си — съгласи се Хю. — Ако онзи мъж ни спипа, не струваме и колкото калта под ноктите на някой селянин. Не ми трябва да съм ясновидец, за да зная това.
— Има още нещо — продължи Кийли, когато се качиха на конете си. — Златото, получено за коня на мъжа, няма да ни стигне за дълго в Лондон. Може би в гостилницата ще намерим работа, в случай че баща ми откаже да ме признае за своя дъщеря.
Въпреки късния час из тесните улички на Лондон все още гъмжеше от народ. Жителите на този град сякаш участваха в една никога не свършваща надпревара. Сред скупчените плътно една до друга къщи и тесните улички Кийли имаше чувството, че се задушава.
Опита се да диша дълбоко и равномерно, докато заедно с братовчедите си яздеше покрай пазара Чийпсайд и катедралата „Сейнт Пол“. Най-сетне достигнаха Фрайди Стрийт, където се намираше гостилницата „При петела“.
Толкова далече от дома, помисли си Кийли и се почувства странно самотна, въпреки че братовчедите й яздеха край нея, а наоколо бе пълно с народ. Тук една друидска магьосница със съмнителна дарба или една уелска принцеса не струваха и пукната пара. Тафи, уелските глупаци, ги наричаха англичаните.
Кийли се надяваше, че е изтълкувала правилно виденията и гостилницата „При петела“ е желаното убежище от дебнещото зло, което бе почувствала. Навярно опасността да бъдат открити щеше да изчезне с изгрева на слънцето.
Ако знаеше колко се заблуждава, Кийли със сигурност би препуснала към Уелс и би приела да понесе гнева на втория си баща. В този момент обектът на нейните размишления седеше в „При петела“ и чакаше да се появят двамата пладнешки разбойници, които го бяха опозорили.
Кръчмата на странноприемницата бе изненадващо чиста и достатъчно голяма за камина и един тезгях. В лявата част на помещението, непосредствено до тясното, водещо към спалните на първия етаж стълбище, се намираше камината. В отсрещния ъгъл бе тезгяхът. Помежду тях имаше няколко маси и столове.
Ричард Девъро седеше заедно с приятеля си Уилис Смит на една маса до тезгяха, от която спокойно можеха да наблюдават входа. Двамата мъже пиеха бира и разговаряха.
— Ако знаех, че всичко е за твоя сметка — рече Уилис, — щях да настоявам да хапнем в някой ресторант, посещаван от по-отбрано общество.
— Цените тук са доста височки — възрази Ричард.
— През последните две седмици избягваш писукащите красавици от двора — подразни го Уилис. — Колкото по-дълго отсъстваш, толкова по-трудно ще бъде да продължиш започнатото.
— Напоследък бях зает с деловите интереси на кралицата — обясни Ричард.
Уилис се подсмихна и с мъка се сдържа да не се засмее на глас.
— Когато някой бъде опозорен, това не е повод за веселба — мрачно добави Ричард. — И в случай че желаеш да запазиш хубавичкото си лице, трябва добре да си помислиш дали ще продължиш да разгласяваш тази история. Бъргли ми намекна, че си я разправял на всеки срещнат.
— Прощавай — извини се Уилис с усмивка, която никак не подхождаше на един каещ се.
— Собствениците на „Петела“ са приятели на сестра ми Бриджит — смени темата Ричард. — Бъкоу ме информира за всичко, което си говорят търговците.
— Графинята общува с хора от простолюдието? — изненадано попита Уилис.
Ричард сви рамене.
— Доста години минаха, откакто Бриджит се скара с мъжа си, избяга от него в Лондон и си изкарваше прехраната като келнерка в тази кръчма, докато двамата не се сдобриха отново.
Уилис се задъхваше от смях.
— Чудесно. Графиня, която се подвизава като келнерка.
— Доколкото си спомням, на Иън не му беше много смешно — сухо забеляза Ричард.
— Изглежда донякъде си приличаме със зет ти — рече Уилис.
Ричард повдигна едната си вежда.
— Липса на чувство за хумор — обясни баронът.
