престорено безразличие:
— Очевидно.
— Дете, аз съм твоят баща — обяви херцогът.
— Неин баща? — разнесе се зад гърба му един глас.
— Проклятие — промърмори стоящият зад Кийли Одо.
— Два пъти проклятие — съгласи се Хю.
Кийли се обърна към притежателя на този до болка познат глас м замръзна. Срещу нея стоеше графът, когото братовчедите й бяха ограбили.
— Три пъти проклятие — промълви тя, решавайки, че магическите й сили не са подействали.
Без да обръща внимание на графа, Робърт Талбот обърна поглед към насъбралите се в залата любопитни зрители и извика:
— Веднага изчезвайте!
Хората от свитата му и стражата щяха да си изпотрошат краката в стремежа си час по-скоро да изпълнят заповедта на своя господар. След миг залата се опразни.
— Какво имаш да кажеш на баща си след осемнадесет години? — обърна се херцогът към Кийли.
— Аз нямам баща — отвърна тя с нотка на огорчение в гласа, без да отмества поглед. — Вие сте ме създал, нищо повече. Ако Мегън не ме бе заклела да ви намеря, сега щях да бъда много далеч от това място.
Отговорът й постигна своето. Всъщност херцогът реагира по-иначе, отколкото тя бе очаквала. Очите му за миг проблеснаха, фино очертаните устни се свиха иронично, а след това се засмя широко.
— Чу ли това, Чеси? — извика Робърт Талбот на пищната дама, която стоеше до него. — Наследила е моята гордост, прав ли съм?
— Очевидно, Тали — отвърна жената с усмивка и одобрително кимна.
Гордостта, която Кийли реши, че е доловила в гласа на графа, я трогна. За пръв път от смъртта на Мегън в сърцето й покълваше нещо като надежда и упование.
— Надявам се, че прислужникът ви не е лошо наранен — обясни момичето. — Одо и Хю са прекалено ревностни, когато става дума за моята сигурност.
Херцогът проследи с поглед иконома си, който в този момент напускаше залата, куцайки.
— Мисля, че Мийд ще го преживее. — След това се обърна към двамата исполини: — Вие доведохме дъщеря ми, за което ще ви бъда задължен до гроб.
— О, Тали — развълнувано извика дамата, — колко трогателно.
— Ела, дете мое. — Херцогът протегна ръка. — Запознай се с приятелите ми.
Един мъчително дълъг миг Кийли се взираше в ръката му, без да помръдне. Накрая смутено се усмихна на херцога и сложи дланта си в неговата.
— Бих искал да ти представя госпожа Даун Дефей, графиня Чешир — поде Робърт Талбот.
На възраст около тридесетте, графинята изглеждаше все още необикновено красива със своята кестенява коса, пищна фигура и очи на кошута. Когато се усмихнеше, от двете страни на устните й се образуваха две очарователни трапчинки, които я правеха да изглежда още по-млада. Носеше украсена с жълт и червен брокат рокля, която би подхождала повече за някой бал в кралския двор, отколкото за следобед край камината.
— Радвам се да се запозная с вас, госпожо — отвърна Кийли и направи реверанс.
— Тали, детето е мило като ангелче — възторжено рече госпожа Даун. — Много по-приятна от онази проклетница, Моргана… Послушайте съвета ми, Девъро. Опитайте се да спечелите обичта на това момиче, вместо на сестра й.
— Моргана не е виновна за характера си — защити дъщеря си херцогът. — Наследила е чертите на рода на покойната ми съпруга. Ще видиш, скъпа, тя ще се промени.
Робърт Талбот представи на Кийли и другия си гост.
— Това е моят съсед, Ричард Девъро, граф Базилдън.
— Милостивата съдба ни събра отново — с усмивка рече графът, след това й целуна ръка. — Сигурен бях, че не се разделяме завинаги, красавице.
Дланта на Кийли трепереше в неговата. Всичко се завъртя около нея, а стомахът й се сви на топка.
— Боя се, че ми прилошава — успя да промълви тя, преди да падне в безсъзнание.
— Тя припадна — извика Ричард, който я бе уловил и сега я държеше в обятията си.
— Мили боже! — изпищя графинята.
— Бързо, Девъро — извика Робърт Талбот. — Занесете я горе.
Ричард го последва покрай дузината мъже и жени от свитата на херцога, които бяха подслушвали зад вратата, а след това нагоре по стълбището към една от спалните. След тях вървяха госпожа Даун, Одо и Хю. По нареждане на графинята двамата уелски великани останаха в коридора.
След като бе поставил Кийли на леглото, Ричард се вгледа в лицето, което бе сънувал цяла нощ. Момичето изглеждаше по-очарователно, отколкото го помнеше той — красотата и ранимостта й му напомняха за някоя рядка екзотична пеперуда.
Кийли бавно се съвземаше. Когато отвори очи, тя съзря над себе си смарагдените очи на графа и изписаната на лицето му тревога. Когато видя и угриженото изражение на херцога, Кийли направи опит да се надигне.
— Не бързайте да ставате, починете си — предупреди я Ричард и внимателно я положи обратно на леглото.
Момичето последва съвета му.
— Боли ли ви нещо? — попита госпожа Даун, която седеше на ръба на леглото.
Кийли поклати глава, което отново накара стомаха й да се разбунтува. Тя побърза да сложи ръка пред устата си.
— Да не сте яли нещо развалено? — попита Ричард.
— Не, присъствието ви тук съвсем ми развали апетита.
Блестящите му смарагдени очи не се откъсваха от нейните.
— А на закуска?
— Не съм закусвала.
— Дете мое, кога сте яли за последен път? — попита Робърт Талбот
— Май завчера вечерта.
— Глупаво дете — поклати глава госпожа Даун, доволна, че за тази болест лесно можеше да се намери лек.
Кийли я видя как прекоси стаята, отвори вратата и повика Мийд. Само след няколко минути икономът се появи и изслуша нарежданията, които графинята му даде с тих глас. Мъжът кимна и изчезна.
— Скоро ще се почувстваш по-добре, скъпа — окуражи я баща й.
— Госпожа Даун поръча за вас лека следобедна закуска — обясни графът.
— След това ще се наспиш — добави херцогът. — Остани в леглото до утре сутринта.
Кийли съзнаваше, че всички се безпокоят за нея, но се чувстваше неудобно, легнала пред тези непознати хора. Отгоре на всичко графът жадно я поглъщаше с очи. Струваше й се, че младият мъж е по- гладен и от нея.
— Ще ви изпратя — обърна се към графа Робърт Талбот.
Преди да напусне стаята, Ричард се усмихна на Кийли.
— Сигурен съм, че скоро ще се почувствате по-добре.
— Какво ще стане с братовчедите ми? — извика момичето след двамата мъже, които вече бяха на вратата. — Одо и Хю имат нужда от мен.
— Братовчедите ти са мои гости толкова дълго, колкото пожелаят — увери я херцогът.
Погледът на Кийли се премести от баща й към графа, чието лице неочаквано бе станало непроницаемо. Тя кимна и се отпусна във възглавниците.
— На момичето му няма нищо. Припаднала е, защото стомахът й е бил празен — обясни херцогът на Одо и Хю, които все още стояха пред вратата. — Върнете се в залата. Мийд ще ви донесе нещо за ядене и ще ви намери място на трапезата ми.
— Много благодаря, ваша светлост — поклони се Одо, без да откъсва очи от графа.
