достоен за презрение англичанин. Истинска напаст. Или не? Кийли си даваше сметка, че вече не бе толкова сигурна в това, както само преди няколко дена. Тази нова несигурност й създаваше много грижи и тя се вгледа отново през прозореца.
След няколко минути се появи госпожа Даун. В ръцете си държеше рокля от виолетов и златен брокат и подходящи обувки.
В живота си Кийли не бе виждала толкова прекрасна дреха.
— Но тази рокля не е моя — рече тя.
Госпожа Даун се усмихна.
— Роклята и обувките са на Моргана, вашата по-малка сестра.
— Не мога да нося чужди дрехи и обувки — поклати глава Кийли, въпреки че изкушението бе прекалено голямо. Тя стоеше, неспособна да откъсне очи от великолепната рокля.
— Баща ви ме помоли да избера нещо, което би ви подхождало — обясни графинята.
— Госпожица Моргана няма ли да се разсърди, когато научи, че съм я обличала? — попита Кийли.
— Разбира се… и точно това е най-хубавото в цялата история.
— Тогава не мога.
— Баща ви се опитва да направи за вас всичко, което е по силите му — помаха й с пръст госпожа Даун. — Нали не искате да се покажете неблагодарна?
Кийли въздъхна. Негова светлост я бе поканил да живее в дома му. Тя наистина не искаше да изглежда неблагодарна.
— Виолетовият брокат подхожда на красивите ви очи — опита се да бъде възможно най-убедителна графинята. — Освен това… граф Базилдън би желал да ви посети днес следобед.
— Но защо? — Кийли усети, че се задушава.
— Изглежда Девъро е пленен от красотата ви — отвърна госпожа Даун. — Ще ви помогна с фризурата.
— Но на една графиня не подобава…
— Гледайте на мен като на леля — великодушно предложи госпожа Даун, но след това сбърчи чело. — Не, не върви. Все още съм прекалено млада, за да имам осемнадесетгодишна племенница. Гледайте на мен като на своя по-голяма и по-опитна сестра.
Кийли преглътна една усмивка, облече роклята и нахлузи обувките. След това, грейнала от радост, погледна графинята.
— Не мога да повярвам, стават ми идеално.
— Колко сте красива — одобрително рече госпожа Даун. — Искате ли да се погледнете в огледалото?
Кийли кимна нетърпеливо като малко момиченце.
Госпожа Даун отвори вратата и направи знак на Кийли да я последва. Минавайки през коридора, те попаднаха в стаята на херцога.
Огромното помещение бе пищно украсено. Персийски килими покриваха пода, а по стените висяха пъстри гоблени. В стаята проникваше смекчена от завесите слънчева светлина. Зад един параван Кийли видя огледало.
Когато застана пред него, долната й челюст увисна от изненада. Тя ли бе прекрасното видение, което я гледаше отсреща?
Украсената с брокат рокля беше доста тясна от кръста нагоре и имаше дълбоко изрязано деколте. Дългите, тесни ръкави завършваха с прекрасна дантела.
Кийли приличаше на принцеса и се чувстваше като такава. Тя грейна от радост, но след миг, когато погледът й попадна върху дръзкото деколте, лицето й помръкна. Това бе най-дълбокото деколте, което някога бе носила. Медальонът блестеше върху безупречния тен на кожата й и привличаше погледа върху основата на гърдите й. Кийли несигурно прехапа устни.
Госпожа Даун не можа да скрие усмивката си при вида на смущението й.
— Сигурна съм, че Моргана никога не е изглеждала по-красива.
— Може би моите дрехи ми подхождаха повече — плахо рече Кийли. — Корсажът е прекалено предизвикателен, не смятате ли?
— В сравнение с онова, което може да се види в кралския двор, е самата невинност — възрази графинята. — Хайде, елате, скъпа моя. Баща ви ни очаква.
Кийли се зарадва, че не се налагаше да носи собствената си отегчителна рокля и последва графинята по коридора и надолу по стълбите.
— Много ви благодаря, госпожо — прошепна на спътницата си Кийли, преди да влязат в залата, където херцогът наистина вече ги очакваше.
Графинята я прегърна топло и се отдалечи, оставяйки я насаме с баща и.
Робърт Талбот седеше пред камината, но когато видя момичето да влиза, се изправи. Огледа я от главата до петите, след което тръгна към нея, за да я поздрави.
Погледът му я смути. Свела очи, сега тя представляваше олицетворение на женското смирение. Когато херцогът застана пред нея, тя плахо вдигна поглед.
— Възхитителна си като майка си — промълви Талбот дрезгаво — споменът бе прекалено завладяващ. — Ела при мен до камината.
— Благодаря за роклята, ваша светлост — овладя се Кийли и пое ръката му.
Той забеляза хладния й тон, но не му обърна внимание. Вместо това я поведе към едно от двете кресла, които стояха пред камината. След това седна в другото.
Кийли сложи длани в скута си и заби поглед в пода. Чувстваше се ужасно неловко. Осемнадесет години бе копняла за този миг, а сега не знаеше какво да каже. Родният й баща бе един непознат.
Момичето крадешком вдигна поглед към него и срещна погледа му. Изглежда през цялото това време той внимателно я бе наблюдавал. Тя наруши мълчанието.
— Благодаря ви, че ми предложихте да пренощувам тук.
— Това е твоят дом — отвърна херцогът.
— Покривът над главата все още не означава дом — рече Кийли, вперила поглед в пращящия огън. — Домът за мен — това са хората, които ме обичат и които аз обичам.
— Аз те обичам — обясни той.
— Не е възможно — възрази тя и дръзна да му хвърли един кос поглед. — Вие дори не ме познавате.
— Ти си плът от плътта ми — обясни херцогът, а думите му накараха Кийли да се изчерви. Мили боже, от колко години не бе виждал някоя жена искрено смутена? — Един ден, когато станеш майка, ще разбереш защо съм толкова сигурен в чувствата си.
— Щом казвате, ваша светлост… — промърмори Кийли, без да откъсва поглед от дланите си, които все така лежаха в скута й.
Настъпи неловко мълчание. Болеше я, но гордостта й забраняваше да откликне на симпатията от страна на херцога. Навремето той ги бе изоставил с майка й. Невъзможно бе с едно махване на ръка да заличи божата, която бе неизменна спътница на целия й съзнателен живот.
— Разбирам твоята сдържаност, дете мое — наруши мълчанието херцогът. — Моля те да ми дадеш възможност да заслужа обичта ти. Като твой баща…
— Вие сте ме създали — прекъсна го Кийли, без да съзнава обвинителната нотка в гласа си. — но никога не сте били мой баща.
Робърт Талбот се изправи и сега кръстосваше пред камината, докато отчаяно се опитваше да подреди мислите си. Съзнаваше, че дъщеря му е наранена и че трябва да обмисли добре всяка дума.
За да не го гледа, Кийли се озърна из помещението, в което се намираха. Предния ден бе прекалено развълнувана, за да забележи каквото и да било.
Тази зала бе далеч по-внушителна от онази в замъка Лъдлоу. Имаше две камини — по една във всеки край. Таванът бе от тежки греди, от които висяха знамената на рода Талбот. По стените имаше бронзови
