свещници и пъстри гоблени. На повечето от тях бяха изобразени ловни сцени. Все пак се открояваше един гоблен със сирена и еднорог.
Кийли стана и се приближи до този забележителен гоблен. Нещо в него я привличаше по магически начин. Изпитваше потребност да го докосне. Момичето затвори очи и постави дясната си ръка върху гоблена. Съвсем ясно усещаше духа на майка си. На устните й трепна тиха усмивка.
Робърт Талбот се бе приближил и сега стоеше зад нея.
— Мегън го направи за мен. Дълго време имах от нея само този гоблен и медальона. Сега имам теб.
Кийли бавно се обърна и опря гръб в гоблена. Беше по-уверена, чувствайки духа на майка си. Тя погледна мъжа в теменужено сините очи, които толкова приличаха на нейните собствени, и каза:
— Вие сте я обичали. Съжалявам, че е трябвало да я изгубите.
— Изгубих нещо повече от Мегън — несравнимото удоволствие да гледам как малкото ми момиченце се превръща в жена — отвърна херцогът. — Мисли за мен каквото искаш, но аз съм твой баща и желая да те видя щастлива.
Кийли облиза устните си, които съвсем бяха пресъхнали от вълнение. Интимност и доверие между тях двамата можеше да съществува само ако бяха напълно откровени един към друг.
— Трябва да ви призная нещо — поде Кийли, преди да се поколебае и да замълчи за известно време. Все пак накрая продължи: — Аз съм езичница.
Остана изненадана от реакцията на херцога, който в отговор на признанието й само се усмихна.
— В двора всички се държат като езичници — отвърна той. — С изключение на Елизабет и Бъргли, разбира се. Ах, не можеш да си представиш какви неща стават там.
— Исках да кажа, че съм староверка — опита се да му обясни Кийли. — И аз, подобно на Мегън, съм друидка.
— Каквато и да си, това не променя факта, че съм твой баща — отново я изненада херцогът. — Надявам се да имам възможността да те опозная.
Смутена, Кийли се запита защо ли херцогът й спести проповедта за опасността от подобни възгледи. Как бе възможно този очевидно топлосърдечен, добър човек да направи дете на майка й, а след това да я зареже? Защо я бе поканил — нея, една непозната — в дома си и всячески се опитваше да я накара да се почувства добре? Глупак ли беше? Или тя бе глупачката?
— Ще ми се довериш ли, дете мое — попита я херцогът.
Леко вирнала брадичка, Кийли отвърна:
— Що се отнася до това, не се радвате на безукорно име.
Устните на херцога трепнаха. Проклятие, заедно с теменужено сините му очи и катранено черна коса момичето бе наследило и неговата гордост и кураж.
— Тогава ще ми дадеш ли възможност да спечеля доверието ти?
Кийли се поколеба. Бе дошла в Англия, за да потърси закрила от него. Майка й бе пожелала така. Накрая кимна.
— Да, ваша светлост.
— Това обръщение е твърде официално за баща и дъщеря — с облекчение рече херцогът. — Другите ми деца ме наричат татко.
Кийли цял живот бе копняла да изрече тази дума, но сега не можеше просто така да забрави дългите години на страдание. Колкото и да бе неприсъщо на природата й, Кийли не можеше да постъпи иначе. Херцогът бе изоставил бременната й майка, осъждайки бъдещото дете на изпълнено със страдания и унижения детство. Желанието да го нарани, както той бе сторил с нея, бе неустоимо.
Тя се опита да не обръща внимание на надеждата, струяща от теменужено сините му очи, и отвърна:
— Не мога, ваша светлост.
Собствените й думи я нараниха не по-малко, отколкото него. Когато видя болката, изписана по лицето му, сърцето й едва не се пръсна. Но можеше ли тази болка да се сравни с едно страдание, продължило цели осемнадесет години?
Робърт Талбот бързо се овладя отново. Той сложи ръка на рамото й и я целуна по слепоочието.
— Когато бъдеш в състояние да ме наречеш татко, ще бъда много горд.
В гърлото на Кийли заседна буца. Долната й устна започна да трепери, а по бузите й се търкулнаха две големи сълзи.
— Не бива да допускаме това. — Херцогът нежно изтри сълзите от лицето й. — Тук, в Англия, те очаква блестящо бъдеще и страданията от последните осемнадесет години скоро ще избледнеят.
— Аз съм друга — прошепна Кийли. — Моята родина е Уелс и мястото ми не е тук.
— Ти си почти толкова англичанка, колкото и аз — възрази херцогът и повдигна брадичката й, за да може да надникне в теменужено сините очи, които толкова много приличаха на неговите. — Обичах майка ти и исках да се оженя за нея, но баща ми ме излъга, че била починала.
— Ако наистина сте я обичали — вметна Кийли, — защо тогава не сте се върнали в Уелс, за да се уверите лично, че е мъртва?
— Дотогава не бях имал причина да се съмнявам в думите на баща си. — Херцогът се взираше в далечината. — А ти ще повярваш, ли на моите?
— Не. — Думата се стовари като брадва. Кийли почувства това дълбоко в себе си и го видя в очите му.
Мегън бе вярвала на любовните му слова, но дали тя щеше да успее да му повярва?
— Дете на моето сърце — продължи херцогът, привличайки я още по-плътно към себе си, — обичам те също толкова, колкото и останалите си деца. Очевидно съдбата ми дава още един шанс, защото, когато те погледна, сякаш чувствам присъствието на Мегън.
Кийли го погледна в лицето. Очевидно бе, че тези думи идваха от сърцето му. Ако наистина бе обичан Мегън и я бе мислил за мъртва, колко ли трябва да бе страдал през всичките тези години?
— Мегън те изпрати при мен — продължи херцогът. — Гледай на тази къща като на свой дом.
— Одо и Хю… — поде Кийли.
— Братовчедите ти са добре дошли толкова дълго, колкото пожелаят — прекъсна я Робърт Талбот. — В момента трябва да са в конюшните. Искаш ли да говориш с тях?
— О, да, ако е възможно.
— Тук си у дома, момичето ми. Можеш да влизаш навсякъде. Между другото, Мърлин е чудесен кон, но — засмя се херцогът — е само една кобила.
Кийли го дари с очарователна усмивка.
— Зная.
— Колко много приличаш на майка си — болезнено въздъхна херцогът и отново целуна дъщеря си по слепоочието. — Още един въпрос.
Кийли кимна.
— При какви обстоятелства срещна младия Девъро?
— Графът ми се представи в гостилницата, в която нощувахме.
— Нищо друго ли няма?
Кийли го погледна озадачено.
— Какво друго може да има?
При вида на невинното й изражение херцогът въздъхна успокоен. Най-прочутият женкар в двора на Тюдорите не я бе докоснал. Още не. С малко повече късмет, щеше да успее да го ожени, преди това да се случи.
— А сега върви да потърсиш братовчедите си — рече херцогът и я пусна.
Кийли много го изненада, като се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. След това прошепна:
— Благодаря, ваша светлост!
След тези думи Кийли напусна залата и попадна във вестибюла, където се натъкна на Мийд, икономът на херцога. Клетият прислужник все още куцаше.
— Добър ден, госпожице — поздрави я той, държейки й вратата отворена.
— Добър ден — отвърна на поздрава тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до конюшните?
— Когато стигнете края на тази алея, свийте наляво.
