Жрицата

В единайсет часа Ричард седеше на писалището си в разточително обзаведения си кабинет в Девъро Хаус и се ядосваше с Уилис Смит. Главата му бучеше — снощният гуляй и прекараният с не особено приятни финансови документи предиобед му бяха дошли в повече. При мисълта за книжата, които на следващия ден трябваше да представи на кралицата, направо се поболяваше.

— За какво пилееш парите си? — гневно попита Ричард. — Няма полза от леките жени и комара. Давам ти два процента от печалбата си от Левантинското дружество, но ще ти се изплаща само половината. Останалата част ще инвестирам вместо теб.

Колко щедро, иронично помисли Смит, докато удобно се настаняваше в креслото и протягаше крака. Той отпи голяма глътка от бирата си и рече:

— Баща ми и брат ми спестяваха постоянно. И двамата умряха, преди да успеят да се насладят на плодовете от труда си.

Ричард си спомни за предупреждението на Бъргли: Неблагонадежден… замесен в смъртта на баща си и брат си… пропилял наследството. Ричард поклати глава. Двамата с Уилис бяха израснали заедно и си бяха почти като братя. Докато не му докажеха обратното, отказваше да повярва на тези клевети.

— Да не искаш да опъвам врат от сутрин до мрак, без да си позволя и най-невинното забавление? — попита Уилис.

Ричард се смръщи.

— Забавленията се превръщат в твоя страст, Уил. Нима си решил да лишиш сина си от наследство?

— Аз нямам син.

— Което и се опитвам да ти кажа — един ден ще имаш.

— По-добре се погрижи сам ти да се сдобиеш със син — отвърна Уилис. — Без наследник никога няма да видиш Ирландия. Между другото, как стои въпросът с Моргана Талбот?

— След като прекарах една седмица в замъка Лъдлоу, ми стана ясно, че женитбата с нея би била прекалено голяма жертва — отвърна Ричард. — Освен, разбира се, ако не намирам удоволствие в това, постоянно да имам някакви грижи.

— Една богата наследница е точно това, от което имам нужда — подхвърли Уилис. — Би ли имал нещо против, ако си опитам късмета с Моргана?

— Ни най-малко — отвърна Ричард. — Другата дъщеря на херцога ме интересува много повече.

— Талбот има само една дъщеря.

— От няколко дена още една млада дама се радва на честта да бъде дъщеря на негова светлост.

— Какво говориш?

— Спомняш ли си двамата уелсци от „Петела“? — Ричард прие кимването от страна на събеседника си като подкана да продължи. — Момичето, което ги съпровождаше, всъщност е дама, поточно извънбрачна дъщеря на херцога. Той я призна и аз възнамерявам да я поухажвам.

— Едно копеле? — извика Уилис и изпръхтя иронично. — Като си представи човек, най-богатият граф на Англия да ухажва едно копеле! Елизабет никога няма да одобри подобен брак. Защо не я направиш своя любовница? Не, да я направим двамата своя любовница! Помисли само за приятните часове…

Ричард скочи гневно, което накара Уилис да трепне вътрешно.

— С Елизабет ще се оправя — обясни Ричард. — Ако нямаш нищо против, Уилис, до утре сутринта имам да прегледам още цяла купчина документи. Няма да мога да се радвам на никоя жена повече, в случай че изгубя главата си — ако разбираш какво имам предвид.

Без да обръща внимание на гнева на приятеля си, Уилис се надигна от креслото. В момента, в който подаваше ръка на Ричард, се почука на вратата.

Дженингс, икономът на графа, подаде глава.

— Ваша светлост, госпожица Глендоуър желае да говори с вас. Ще я приемете ли?

На лицето на графа трепна изненадана усмивка.

— Моля, поканете госпожица Глендоуър.

— Имаш дяволски късмет — забеляза Уилис.

— Късмет и успех са две различни неща — отвърна Ричард.

В този момент в кабинета се появи Кийли. Носеше рокля от розов кашмир, която подчертаваше свежата руменина на страните й. Подходящ шал подсилваше ефекта от роклята — изкусителна и все пак семпла.

— Добре дошла, госпожице — поздрави я Ричард.

Двамата мъже пристъпиха насреща й.

Кийли ги дари с най-любезната си усмивка и хвърли кос поглед към Уилис Смит.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — нервно се извини тя. — Мога да дойда някой друг ден.

— Госпожице Глендоуър, позволете да ви представя барон Уилис Смит — прекъсна я Ричард. — Уил тъкмо си тръгваше.

Баронът й се усмихна, при което по гърба на Кийли полазиха тръпки. Когато се наведе над ръката й, тя едва не я отдръпна неволно. Ах, защо не бе видяла тази опасност?

Смит се обърна към Ричард.

— Ще се видим в двора. — С тези думи баронът напусна кабинета на своя приятел.

Кийли чу вратата да се захлопва зад нея. Огледа се и остана изненадана от интериора.

В стаята се долавяше някакво неотразимо мъжко излъчване. Под прозореца имаше чудесно изработено писалище от тежко дъбово дърво. Две от стените бяха отрупани с книги чак до тавана, а на четвъртата стена имаше голяма камина, в която приятно пращеше слаб огън. Пред нея бяха поставени две удобни на вид кресла.

Момичето нерешително премести поглед към Ричард. Облеченият в черно граф бе въплъщение на небрежната елегантност. Заедно с черната копринена риза, тесните бричове и ботушите му придаваха заплашителен вид. Само огненочервената коса и смарагдени очи се открояваха на черния фон.

Свещени камъни! — помисли си Кийли и сведе поглед. Никога преди не бе виждала толкова красив мъж. Дали не сбърка, идвайки тук? Жалко, че зависеше от милостта му и не можеше да отвърне по подобаващ начин на арогантността му. А от нея той изглежда имаше в излишък.

Мили боже! — мислеше в това време Ричард, поглъщайки я с очи. Никога преди не бе виждал толкова очарователно същество. Въпреки бедността си, момичето имаше държание на графиня. Дали негова светлост знаеше, че дъщеря му е тук? Ричард се съмняваше.

Никой от двамата не продумваше. Излъчването на графа толкова объркваше Кийли, че тя не дръзваше да вдигне поглед. Копнееше мъжът да сложи край на мълчанието.

Най-сетне си пое дълбоко дъх и плахо се усмихна, вперила поглед в гърдите на графа, на което той отговори с усмивка. Леко извърнала глава нагоре, Кийли го погледна. Със своите над шест фута той бе почти с две глави по-висок от нея.

— Какво ви води тук? — попита графът.

— Аз… става дума за важен въпрос, който се налага да обсъдим, милорд.

Ричард повдигна вежда.

— Господарю мой! — подразни я той. — Мислех, че съм просто един лорд.

Болезнено засегната, Кийли сведе поглед и отново се взря в гърдите му.

— Вече ви се извиних за вчерашното си държание.

— Така е — съгласи се Ричард. Погледът му се плъзна към писалището, където го чакаше още много работа. Трябваше да изготви доклада за кралицата, така че, ако успееше да накара младата дама да почака, щеше да има възможност да се наслади на компанията й по-дълго. — За нещастие ме заварвате в неподходящ момент — обясни Ричард. — Трябва да прегледам всички тези документи. Кралицата ме очаква утре рано сутринта. Имате ли нещо против да почакате малко, а след това да вечеряте с мен?

— Напротив — с благодарност прие отсрочката Кийли. Един английски граф с пълен стомах навярно би се показал по-отстъпчив.

— Четете ли? — попита я Ричард, посочвайки книгите на стената.

Леко вирнала брадичка, Кийли отвърна:

— Ние, уелсците, можем това-онова.