с над 1/3 от населението на страната, на картини, уж камерни по сюжет и пастелни по тоналност, но дълбоко драматични с цялостното си внушение и атмосфера, с представата, която тези „комикси, прерисувани с четката на Вермеер“, вдъхват и затвърждават за манталитета, сложил върху Америка, върху нейното общество и култура отпечатък, не само емблематичен, а и трудно изличим. Отдръпването от социалната действителност на достатъчно голяма дистанция, та да не бъде преодолявана без нарочно усилие, отшелничеството в „пещерата“ на дома като преднамерен житейски избор10, поддържането на контакти предимно с членовете на своето семейство и със съседи, откъснатостта от културните институции и развлечения, съсредоточени в Града, зависимостта от колата за маршрута на ежедневието до местоработата и обратно, от нуждата да е в техническа изправност (както впрочем и вторият автомобил в гаража), от изискванията за специфични извънградски съоръжения и удобства, поглъщащи много средства, внимание и време, подчинеността на радиото и телевизора, на видеоапаратурата за възприемане (безопасно и пасивно) на света, „провинциализирането“ като идейно убеждение и един от плюсовете на личната свобода, чиито минуси обаче са повече, щом нейната „неограниченост и неограничимост“ я изравняват със самота, отнемат на индивида чувството за колективизъм, за принадлежност към някаква цялост, за свързаност и солидарност с хората наоколо, а и по принцип елиминират инициативността и като логика на съществуването му, и като негов енергиен заряд: „предградийният манталитет“ е наистина комплексен резултат от намесата на доста, сложни и различни причини, координирани обаче от двигателите на обществено-политическата система, на социално- икономическата макросреда, обусловила и класовия натюрел в основата на разширяващото този манталитет съзнание, и начина, по който то я репродуцира в отношение към и със действителността — субективен, а обективно предпоставен и ловко насочван.
Деградацията, регресът на Америка, сравнена от Джон Ъпдайк с дете, което тъпчат с лакомства, защото никой не го обича, са фокусирани от него в личната съдба на отделни хора, „средни“, следователно типични, и този път от частното към общото, макар да е по-заобиколен, както твърдят някои, извежда писателя до набелязаната цел: да пресъздаде конкретни условия, събития и явления в живота на САЩ от втората половина на XX век, да ги обрисува в полиптих, внушителен по размери и достатъчно ярък, за да привлича вниманието на широка и разнородна публика — цел, която той самият е изразил недвусмислено в реплика, уж случайно подхвърлена, че редица основни моменти в неговите произведения отговарят на един или друг период в най-новата история на страната тъй, както определени цветя съответствуват на едни или други месеци през даден сезон. Разбира се, Ъпдайк има свои предпочитания и в мястото („Обичам Средата, защото тъкмо в нея се таи дилемата, двойствеността и избухват невероятни страсти. В домовете на онези, които спадат към нея, стават трудно обясними неща, разиграват се зловещи драми, сами по себе си интересни и важни за изследване“ — казва той, мотивирайки и като принцип избора си на съсловието-огледало, отразяващо реалността в САЩ с особена достоверност), и във времето, — годините около 1960-а, „години на гаснещо зарево от ерата Айзенхауер и на измамната зора на ерата на Кенеди“ (по думите на английския критик Брайън Уей), които му принадлежат тъй, както тези около 1920-а — на Фицджералд: маккартизмът е минало, и то като че невъзвратимо, мъртъв е и сенаторът, дал му името си; ледовете, с които „студената война“ скова земята, започват да се топят; расовите вълнения и младежките размирици от средата на 60-те години са още трудно допустими, да не говорим за Виетнам и за Уотъргейт; материалната задоволеност поражда илюзия за сигурност и дори за щастие, подсилена от ефектите на кейнсианството, на икономиката на регулативизма, привидно разрешила основните проблеми на капитализма и осигурила дълготрайност, ако не и непреходност, на изобилието от стоки, на потреблението им и на „обществото на благоденствието“; с авторитета и популярността си психоаналитиците, както и д-р Спок, вдъхват успокоение за преодолимостта на стреса, на комплексите затормозяващи психиката, на извечния конфликт родители-деца… Но макар че тогава Сали Матиас от „Ожени се за мен“ (1976), красива и добре облечена жена, се разхожда съвсем сама по притихналите улици на вечерен Вашингтон без да се бои, че ще я нападнат, ограбят и изнасилят, макар че предградията, привилегирована територия и тема в художествената социография на Ъпдайк, са се превърнали в оазиси на уют и относителен покой сред тътнещия ад на цивилизацията, индустриална и постиндустриална, изпод гланцираната обвивка на живота, в който по заешки се спотайват обитателите им, наднича обезкръвеното и сляпо лице на Страха, разяждащ го отвътре като рак. Страх от световния комунизъм, от водородната бомба, от импотентността в леглото, абсолютизирана като върховна трагедия, а и от този нов хедонизъм, който носи радости, доволство, но и чувство за вина, тревога, глождеща не по- малко от дълбоката несигурност в утрешния ден, в бъдещето, мисълта за което предизвиква конвулсивно вкопчване в настоящето, в момента, тук и сега — любимият период на този писател явно не е тъй безбурен и идиличен, та объркаността, смутът на обитателите на Грийнуд в „Ожени се за мен“ и на Тарбокс в „Двойки“ (1972) са съвсем разбираеми в социално-психологическа перспектива. Оргиастичните изстъпления на дванадесетте семейни двойки в нюингландското градче Тарбокс например не са предизвикани нито от еротомания, нито толкова от наклонност към разврат, а по-скоро от отчаянието (съзнавано или не) на повечето от тези двадесет и четири души, тласнати всъщност по принуда, против волята си, към извода, че всеки от тях би могъл да се изолира само в секса като в собствена, неприкосновена област, да го използува като шанс и подтик за личностно осъществяване, сублимирайки нагона в порив, пасивността в активност, прелюбодеянието в някаква психо-емоционална панацея за разстроената си душевност и в средство за заздравяване на брака, перверзно, но сякаш логично при тъй фатален недостиг на човешка топлота, на искреност в любовта и взаимното уважение, на естественост и живец или, с други думи, безнравственото става опора и гаранция на нравственото — порочност, не само индивидуална, а и класова, обществена, която авторът на романа разобличава с безжалостен сарказъм, примесен с понятно съчувствие към групата истерични „самотници по двойки“, отдали се на полова френезия, за да притъпят усещането за житейска непригодност, за неспособност да се ориентират, да направят верен и спасителен избор, да контактуват пълноценно помежду си, надмогвайки убийствената скука, празнотата на своето съществуване. Пикници с изстудено френско вино, забави с танци и сексуални изненади (не по-малко весели и в деня на убийството на президента Кенеди, „по капака на чийто ковчег потрепват безгрижно токчета“), колективни излети, волейбол в неделните следобеди, цивилизована размяна на партньори за една нощ, за седмица, дори за месец, ако е съпътствувана (за разкош и разнообразие) от страст или от ревност, досущ като истински: Тарбокс, Грийнуд, Олинджър, Бруър вероятно ще се сторят обетовани кътчета на живот и дори на семейна хармония, на щастие на онзи, който не разполага с възможността да надникне зад плътно спуснатите щори на еднотипните еднофамилни къщи, и с някои статистически данни, внушаващи друга представа за „предградийния Едем“ — психически заболявания и алкохолизъм, удвояване на цифрата на разводите за по-малко от три десетилетия, един милион разтрогнати бракове само за година (1977), рязко увеличаване на броя на майките с деца без съпрузи и на singles, хора неомъжени и неженени, завръщащи се в градовете с надеждата за повече срещи и връзки, за претопяване в магмата на многолюдието, престъпност, тайно и явно насилие (в края на м. октомври 1975 г. „Вашингтон Пост“ съобщи, че в над 70 процента от убийствата, разследвани от ФБР в рамките на даден период, жертвата е познавала своя палач. „Съпруги убиват съпрузи и обратно, родители — деца, братя — сестри, съседи — съседи“ — пише вестникът и предупреждава читателите си: „Пазете се от ближните!“), жестокости, садизъм. И едва ли е чудно, че Ъпдайк така настоятелно локализира преобладаващата част от своето творчество в относително по-ведрата социално- икономическа обстановка от началото на 60-те години — време, освен на всичко онова, изтъкнато дотук, и на един симпатичен наивитет, на простодушно любопитство на младежта към себе си и към света, на емоционална спонтанност, носталгично обаятелни за него като навеи от тийнейджърския сантиментализъм на 50-те; време на съхранена главна роля на семейството в битието на човека, негова люлка, средоточие и крепост, по-късно атакувана неудържимо от новия феминизъм, от всевъзможните допустимости, довели всъщност не до освобождаване на хората, но до упадък на морала и до „анахронизъм“ на критериите му, а и от други феномени, обществено-политически предпоставки и събития; време, когато писателят не се е чувствувал възпрепятствуван в стремежа си за близост, за отъждествяване дори със своите герои, чиито слабости още не са пороци и страховете, болката, безсънието — признаци за съпротива на живота срещу смъртта, а не за противното. Ектоморфен, с ръст и вид на баскетболист въпреки прошарените слепоочия, обкръжен от около 5000 двойки, обекти на внимателното му наблюдение днес в
