Вера Ганчева
Майстори на разказа
Утвърждаването на един писател е в повечето случаи процес мъчителен, не само постепенен, дори когато успешната му първа изява бъде последвана от също тъй успешна втора, трета… Архитипичната литературна кариера от дебюта към творчески активната средна възраст до шедьоврите на късната зрелост с непоклатимо признание като настояще и реални изгледи за посмъртно място в „пантеона“ на христоматиите и справочниците като бъдеще списва възходяща криза по-често в представите и мечтите, отколкото в действителността, където нерядко лъкатуши надолу или пада с внезапността и пагубната сила на гръмотевица. Какъвто и да е индивидуалният „казус“ обаче, редица наблюдения, а и откровени признания на именити писатели сочат, че проблемите, на които те се натъкват в зенита на своята слава, не са по- незначителни и дори обратното — доста по-сериозни са от онези, съпътствували пробива им. Дали ги обуславя отпуснатостта, според определението на Бърнард Маламъд, предизвикана от нарасналото умение при боравенето с езика, със словото, чиято съпротива бива преодолявана с вече изпитани похвати, без да изисква някогашната мобилизация, от придобитото самочувствие, засищащо като хляб и приятно като вкуса на изискан коктейл, ала и опасно упоително като наркотик, или усещането за изчерпаност, страхът, че то е основателно и че пред критиката, пред читателите „килимът се разгъва с една и съща, непроменена шарка“ (по израза на Греъм Грийн), а може би и обстоятелството, че постигната, известността осуетява предимството на „анонимния“, обективен и необезпокоявано съсредоточен поглед върху действителността, издигайки между твореца и пишещата му машина (в най-ново време — между него и персоналния му компютър) прозрачна, но непробиваема стена, по-точно витрина на трофеите, извоювани в битките за успех и прослава, зависи от отделните писателски съдби, характери, предразположения, макар и неоспоримо да остава това, за което пряко или косвено свидетелствуват толкова анкети и интервюта: професионализмът, сам по себе си необходимо, направо задължително изискване за еволюция, далеч не винаги се оказва равнозначен на онзи неин етап, при който, освен че е „в състояние да работи в инак неблагоприятен за творчество ден“, по думите на Норман Мейлър, писателят има енергията и отскока да се прехвърли през летвата, вдигната толкова по-високо, колкото по-големи очаквания е събудил. „Професионализмът в изкуството крие следната трудност: овладяването му ще рече зависимост, а зависимостта води до елиминиране на художествената изненада, т.е. до рутина — съмнително достойнство в област, вдъхваща на хората надежди преди всичко за смайване, за захлас, за дълбоко вътрешно обновяване“ — бе заявил Джон Ъпдайк през 1984 г. при получаването на Националната награда, която американската литературна критика му отреди за сборника с есета, рецензии, очерци, портрети, озаглавен „Близо до брега“. И няма никакви причини за съмнение в това, че той, един от най-„закоравелите“ професионалисти в литературата на САЩ днес, придава на тази своя констатация не само принципно звучене, общовалидност, но и смисъл, свързан с неговото лично творчество, жанрово „полигамно1“ и вече достатъчно голямо по обем, за да е изпитал и други отрицателни ефекти на майсторството като категория на опита: неизбежните и затормозяващи съпоставки не само с образците, с еталоните, а и със своите собствени произведения от предходни стадии на развитието си, периодичните (угнетителни) равносметки, отъждествяването на експеримента с риск за утвърденото име и спечелените позиции. Или казано иначе, с течение на годините професионализмът се превръща в клопка, в капан, който писателят сам си е заложил, и то без сиренце за примамка, излишна, щом той доброволно се хваща в него, разчитайки навярно, че прищракването на „челюстите“ или допирът им до кожата ще му възвърнат забравената тръпка на сетивата и екзалтираността на съзнанието, онази естественост, с която е осъществявал кристализацията на мисли и чувства, на изживявания и пориви в произведенията си от времето на младостта и сякаш вече напълно загубена както стройната фигура, илюзорно наподобима с помощта на масаж, бягане, мазохистични диети. И въпросната естественост е наподобима впрочем, често все тъй илюзорно, с гъвкавостта и вещината, обезпечавани от професионализма като кондиция и набор от средства за поддържането й, но най-вече в по-голяма епическа форма, не в стихотворение или разказ, избликнали спонтанно и писани някога на един дъх, „с бързината и лекотата, с които се топи късче лед, поставено на печката“, носталгично си припомня Ъпдайк, пояснявайки защо от десетилетие-две работи предимно в сферата на романа, и настойчивия му призив за „редовно впръскване на аматьорство“ в живота и в изкуството — „аматьорство опреснително, насъщно за тях“, трябва да тълкуваме като опасение, че макар и не болезнено, капанът го е притиснал здраво и без да ограничава движението му, диктува неговия темп.
Именно движение, не просто придвижване, и то напред, ако прилагаме за творческите изяви въобще не толкова количествени критерии, колкото последователността в тематиката и в идейно-художествения подход към нея като мярка не само за тяхната целокупност на литературно дело, но и за трудно оспорим развой, а действително впечатляващата продуктивност на този писател (по две, понякога и повече книги на година) несъмнено се улеснява от правите и гладки, утъпкани пътища на професионализма, които му спестяват главоболни лутания, зигзаги и коварни ями, въпреки че го извеждат все до мотели за прелюбодейци, до кошерища на аерогари или до бели къщи в псевдоколониален стил с гаражи за две коли и басейн с химически осапфирена вода не в приказната гора, където изкуството е непрекъснат празник и фойерверките му разпръскват мрака. Ако, разбира се, такава гора изобщо има, но според Ъпдайк, считан от някои критици за изразител на неоромантизма в съвременната литература на САЩ и за продължител на традицията, олицетворявана от Ървинг, Купър, Емерсън, Хоторн, Мелвил, Торо, истинското изкуство може и трябва да я създава навсякъде — край градовете и в техните предели, дори на пустеещите терени между зданията, които той помни от детството си в Шилингтън, щата Пенсилвания (роден е там през 1932 година), като пространства, превзети от разлудувалото се въображение, ниви за неговите семена, кълнящи направо в асфалта или във вкаменените буци пръст, чиято реколта талантът жъне с диамантени сърпове и я прибира в светли хранилища, достъпни за всички и денонощно отворени… „Щом вселената е безплатна, както твърдят космолозите от «новата вълна», значи и изкуството следва да е безплатно“ — посочва той и не пропуска да констатира с горчивина, че незастроени терени в свръхнаселените градове днес няма и че творчеството отдавна не разполага със свободата, чийто синоним би трябвало да е. Под
