Майстори на разказа

малък, ала притаен, в не по-малко страшна пустота. Така неколкократно се увеличава ефектът от диверсията на писателя, внедрен дълбоко в реалността, която отразява, и съзнателно поел риска от сливане на наблюдател и наблюдаемо, от преплитане на субективно-емоционално и идейно-мирогледно, от балансиране на предела между голямото изкуство и неговите имитации за най-непретенциозна употреба, без при това да се стига до компромиси било с критериите и очакванията на интелектуалния елит, било с вкусовете и предпочитанията на масовата публика: мярка, точно спазвана от Джон Ъпдайк с умение, свойствено за него и което му отрежда специфична позиция в американската белетристика днес. Позиция двояка, в известен смисъл може би не дотам завидна — на самотник, но нито аутсайдер, нито единак и който не се числи към определена школа, група, кръг, няма литературни настойници или възпитаници и участвува в цялостния културен живот, в процесите му с присъствие, катализиращо ги въпреки дистанцията, а дали не и поради нея, та сякаш за да се застрахова от евентуални горчивини и удари, обикновено съпътствуващи такава изолираност (независимо дали е привилегирован статут или принуда), пък и за да разшири тематичния обхват на творчеството си извън предградийните укрепления на „средната класа“, но едва ли просто така, от самота и на шега, както считат някои (доста) критици, той си създава алтер ето писателя Хенри Беч, по външни данни пълна негова противоположност и най-ексцентричният неудачник в галерията от Ъпдайкови типове и образи. В двете книги за Беч3 мнозина обаче прозряха и разтълкуваха сложния замисъл на автора, от една страна, отреагирал на паниката, обзела и него, подобно на героя му, пък и сигурно всеки творец, осъществил мечтания пробив, но стерилизиран от успеха и от професионализма, с чиито способи се опитва да запази вече достигнатото статукво, а от друга — осмял преди всичко отстъпките, изисквани от това статукво — от едно положение в обществото, равностойно на роля, не винаги лесна или благовидна, както поради обстоятелството, че отстъпките предполагат отстъпления на личността пред функцията и формата, придадени й с механизмите и средствата му, митологизирани от масмедиите, да речем, така и с подразбиращото се условие и то (обществото) да бъде митологизирано на свой ред кога с произведения, кога с престиж и име, със значимостта, която е обезпечило. Тъй и Беч, който на вид напомня Норман Мейлър, по остроумие Том Улф, а по маниери и превзетост Труман Капоти в лошо настроение, провъзгласен през 50-те години за „надежда на литературна Америка“, през 60-те пътува из Европа, посещава и някои социалистически страни, командирован от Държавния департамент на САЩ и изпълнен с трудно потискано раздразнение от задължението, което е поел, от позата на ехиден коментатор, предубеден, роботизиран в реакциите и мисленето си, неосведомен и неискрен, натрапена му в замяна на предимството да служи за украшение на светските коктейли и за мишена на магнезиевите откоси на фоторепортерите в Ню Йорк, Лондон, Париж. Той не се лъже относно споразумението, което е сключил, негласно и вероятно наложително с оглед на обстоятелството, че е фигура, представителна за върхушката на американската литература, за онзи неин авангард, който предизвиква и поддържа интереса на възмогналата се и надменна в своите претенции „средна раса“, изтънчила ги до равнището на интериора, възпроизведен направо от цветните приложения на „Вог“ и на пикантните като френско рагу текстове в месечника „Ню Йоркър“, крепост на изискания снобизъм от европейски тип, станал постепенно еквивалент на псевдоаристократкзма, първоначално жлъчно иронизиран по страниците му. Безспорно не са лишени от основание мненията, намерили място в печата на САЩ, а и другаде, че независимо от високите градуси на хумора, сгъстяван до черно, и при третирането на подтеми като тази за издателския бизнес, за стръвно опримчващата паяжина на масмедиите, за „литературно- светсккя начин на живот“, изтласкал на заден план литературния труд, писането, за културата — невралгичен пункт на едно съществуване, изпълнено с тревоги, страхове, съмнения, в източник на които и тя се превръща, щом не го стимулира естетически и духовно, „Бечианата“ не е върхово постижение за Ъпдайк и че макар да притежава релефността на емблема, такава фарсова фигура като героя й не може да е жизнен образ и си остава двуизмерна, клиширана от схемата, която й обезпечава и индивидуалност, и нарицателност, но пък и отнема плътността и усложнеността, шанса за развитие. Към това трябва да се добави, че редица слабости на Хенри Беч, човешки и творчески, някои идейни предубеждения, направо предразсъдъци, заблуди, са свойствени на самия Джон Ъпдайк, който и единствен е в състояние да отговори на въпроса дали си е давал сметка за тях, преди да ги онагледи чрез проецирането им върху втори „аз“, или ги е осъзнавал впоследствие като изводи от тази идентификация. Но Беч всъщност не е негов втори, а трети или четвърти „аз“, двойник наистина, ала един от онези няколко, с които се срещаме в романите и разказите на Ъпдайк (от пясъчните дюни на Кънектикът и зелените поля на Минесота до Тарбокс, Олинджър, Осининг или Бруър в Пенсилвания — градчета и предградия, повити с мръсносивата пелена на утрото, прогонило розовите миражи на американския сън4, разположени на средните социопсихографски ширини на САЩ), както впрочем и в поезията му, в субективирания изказ на лирическия герой, негово алтер его в не по-малка степен от впечатляващо начетения и проникновен литератор, изследовател, арбитър, еталон, man of letters, възвърнал стойността на звание на това определение (демодирано и почти излязло от употреба след залеза на „боговете“ в тази област от рода на Едмънд Уилсън и Малкълм Каули), критика и есеиста със сигурен вкус и усет, със стил, отговарящ на критериите му. Накратко, това е най-разностранно изявеният писател в САЩ днес, ако не се счита Робърт Пей Уорън, а такава протеева способност за превъплъщения, за тъй активна творческа дейност в различни литературни видове и жанрове изисква безусловно и подобаваща енергия, с каквато той разполага наред с дарбата да я оползотворява чрез насочване към конкретно поставена цел, та потенциалът й да не се разхищава в сковаваща и безперспективна умозрителност като Бейовата или в пасивната сила на либидото, на секса, считан за движеща сила и за смисъл на битието, а и за негов еквивалент от Хари Ангстръм, прочутия герой на Ъпдайк в прочутия цикъл романи (засега три)5 за Заека, побягнал, за да оцелее, да се изскубне от ноктите на реалността, дебнеща го като хищник и към която в края на краищата се приспособява, но без чувство на пълно успокоение, че е спасен и очертал всъщност една житейска диаграма — неравна, трескаво начупена и очебийно низходяща, макар отправната точка да остава долу, на значително разстояние под голямата бяла къща на главната улица в Бруър с гладко подстригана морава пред колонадата на входа й… При все че е коренна противоположност на Хенри Беч, физическа, психическа, етническа, Хари Ангстръм е доста свързан с него и като второ алтер его на техния автор, и като действуващо лице в драмата, която Ъпдайк създава, многопланово и безантрактно, за живота и нравите в САЩ, за американското общество в цялост и за проблемите на отделните му членове, изострени до неимоверност през обхванатите от него три десетилетия, цяла епоха с променлив политически климат, повече студен, отколкото обратното, и със социална атмосфера, охлаждаща и най-пламенния ентусиазъм да бъде характеризирана като благоприятна за обикновения човек. Именно за обикновения човек, защото в драмата, разгръщана от Ъпдайк с мащабна последователност на замисъла и осъществяването му, „звездата“ Хенри Беч участвува епизодично, в две интермедии, докато Хари Ангстръм почти не слиза от сцената, безпомощен да предотвратява или променя ситуациите и конфликтите, вътрешно отчужден от всичко, което го заобикаля, обзет от дълбоко, болезнено чувство за мирова, не, за космическа скръб, обграждаща като красива, скъпа рамка обруления пейзаж на егоцентричния му духовен свят, който при други условия, в друго общество може би не би бил толкова пуст и лишен от хоризонт, от слънчева озареност и топлих. Ето защо не учудва тъй широката популярност на Ъпдайк сред разнородна публика, която едва ли винаги е в състояние да оцени неговото голямо художествено майсторство, да се впечатли от богатия език и образност в романите и разказите му, но затова пък хиляди, десетки хиляди читатели намират сходство, в немалко моменти поразително, между хората, обрисувани в тях, и себе си, своите близки и познати, все средни американци, жители на средни градчета или предградия, чието ежедневие кондензира реалността с нейните изпитания и стрес в някаква нес-смес, нагарчаща и разтворима в сълзи или в уиски. Тук е и значителното предимство на този писател в сравнение с толкова други негови колеги, представители на съвременната литература на САЩ, отвърнали погледи от тривиалността на делника, от безинтересните и неизразителни лица на „хората без качества“, които я въплътяват и чието отсъствие от произведенията им се дължи вероятно на влиянието на шоубизнеса, телевизията и киното, на стремежа към конкурентноспособност с тях, определил категоричното предпочитание на модерната белетристика към необичайни, драстични ситуации и конфликти, към трикове и спецефекти, при които ексцентричното, шокиращото, гротескното са основни и проверени средства за постигане на въздействие върху умове и сетива, отвикнали да реагират без допинг — все по-силен, във все по-големи дози. Немалко писатели обаче странят от баналното и поради опасение да не станат негови жертви, да не затънат в тресавището му, което Хемингуей например заобикаляше отдалеч, да не се