поставени на малка масичка, без нито веднъж да откъсне поглед от нея. Със същото спокойствие свали шапката и разкри червеникаворусите си коси, чиито кичури се разпиляха по челото му и му придадоха детински безобиден вид. Сякаш току-що му мина през ума, той кимна на двамата моряци и те мигом излязоха, затваряйки вратата след себе си.
Теди усети как космите по тила й настръхват. Погледът й попадна върху сабята на Кокбърн. Зачуди се какво ли ще изпита, когато наточеното като бръснач острие прониже гърдите й. Той бе в състояние да я прикове към стената на каютата, все едно е насекомо. Странно бе обаче, че Кокбърн нямаше да извърши екзекуцията в присъствието на свидетели.
Очевидно замисляше нещо още по-зловещо.
С един замах Кокбърн се освободи от сабята си. Металът издрънча при падането на пода и звукът обтегна и без това изострените нерви на Теди. По тялото й премина неволна тръпка, преди да успее да се овладее. Това накара Кокбърн да извие устните си в усмивка. Облегна се на бюрото и скръсти ръце върху широките си гърди. Кръстоса обутите си в ботуши ходила и по този начин подчерта несъразмерното си тяло — прекомерно развит, едър торс и невероятно тънки крака — сякаш двете половини принадлежаха на различни хора. А и никоя от тях ни най-малко не подхождаше на по момчешки привлекателното му лице.
Странно, но изражението му сякаш й даваше някаква едва доловима утеха. Ала същевременно долавяше дъха на смърт, чуваше болезнените викове на брат си. Омразата към този мъж разпали кръвта й.
— Предаността рядко заслужава цената, платена за нея — подхвърли Кокбърн замислено. — А ти си готов да дадеш живота си за брат си.
— Да — увери го Теди с пресъхнали устни.
— Значи всичко останало няма да ти се стори прекалено голяма саможертва?
Нещо й подсказваше да отговори уклончиво, но Теди не можеше да не се подчини на гласа на сърцето си.
— За да запазя брат си жив, мога да сторя всичко.
— Бих предпочел да не го убивам, макар че е умствени недоразвит. Особено сега при липсата на достатъчно английски моряци, които да се сражават срещу проклетите американци, човек със забележителната сила и подвижност на брат ти е ценна придобивка. Дори ти, макар и крехък, вършиш работа за двама. Наблюдавал съм те, Теди.
Именно тогава — за пръв път по време на пътуването — Теди се запита дали Кокбърн не подозира, че не е момче, а напълно оформена двадесетгодишна жена. Многозначителните нотки в гласа му изведнъж я наведоха на мисълта, че той се държи по-скоро като мъж, готов да ухажва, а не като безжалостен офицер на път да умъртви дезертьор.
Каква жестокост е намислил този човек? Няма начин да не я накаже за престъплението й. И въпреки това думите му й дадоха лъч надежда.
Очите му похотливо се плъзнаха по тялото й. Всякаква надежда я изостави. Той знаеше… Някак, въпреки всичките й усилия да прикрие женствеността си, той бе разбрал. Преглътна и остана с прикован в него поглед.
Той се оттласна от бюрото и пристъпи към нея. Езикът му се стрелна и облиза отпуснатите му устни сякаш очакваше някакво лакомство.
— Да, много бих искал да запазя живота ти, Теди. Вероятно ще стигнем до задоволително и за двама ни споразумение. Да направим сделка.
Той искаше нещо. Каквото и да е, ще му го даде, само да пощади живота на брат й.
С бавни крачки Кокбърн я заобиколи. Спря се зад гърба й. Теди не откъсваше очи от дъбовата ламперия на стената пред себе си и слушаше неравномерното му, накъсано дишане, усещаше топлината на дъха му върху тила си. Изпълни се с отвращение. Никога не бе мразили някого толкова, но и никой не бе имал такава власт над всичко скъпо за нея. Въжетата се впиха я китките и глезените й и напомниха за съвършено безпомощното й положение.
В следващия миг, с две ръце и сподавено стенание Кокбърн обхвана задника й.
Теди трепна. Едва сподави писъка в гърлото си. Кокбърн плъзна ръка напред към слабините й и притисна възбудената си мъжественост между заоблените полукълба с трескаво, клатушкащо се движение. Пръстите му опипваха между бедрата й сякаш търсеха нещо — нещо, което Теди изведнъж осъзна, никога нямаше да намерят. Само миг след това и Кокбърн го разбра.
— Кучка!
Отскочи от нея все едно е жив огън. Извъртя я към себе си, опря гърба й в стената и с ядно рязко движение на ръката раздра влажната й риза от врата до кръста, като разкри плътно прилепналия муселин, с който пристягаше гърдите си.
Гледаше я със зяпнала уста, пребледнял; очите му щяха да изхвръкнат.
— Ти си… Ти си… — Сви ръката, с която я бе опипвал и с отвращение я отри в корема си. Лицето му почервеня. — Дяволите да те вземат! Та ти си жена!
— Точно така.
Теди оцени смешната страна на случилото се, тъй като явно разкритието причиняваше на Кокбърн неудобство. Дали бе смаян от измамата й или се чувстваше неловко заради намеренията си към нея само до преди миг — тя не успя да прецени. Но той я гледаше с вид на човек, който няма и най-бегла представа какво точно да прави с нея.
Теди изпита неочаквано, макар и моментно, удовлетворение.
— Милостиви Боже — промълви той и прокара леко трепереща ръка през челото си. — Загърни се.
— Ако ме развържете, с удоволствие.
Кокбърн се навъси, после измърмори нещо и бързо разхлаби въжетата около китките й. Явно не смяташе, че една развързана жена е по-опасна от оставен на свобода женствен юноша. Дори махна въжето около глезените й, след което побърза да се премести зад бюрото, очевидно искаше да е на известно разстояние от нея.
От шкафа зад гърба си измъкна бутилка, наполовина пълна с кехлибарена течност. Наля си солидно количество и отпи, все така вторачен в нея. После изпи и остатъка.
— Пусни си косите, Теди — заповяда той и отново си наля. Вдигна въпросително вежди и добави: — Или имаш друго име?
— Теодора — отвърна тя, докато сваляше коженото ремъче.
Тръсна глава и остави влажните къдрици да се разпилеят свободно по раменете.
— Жена — повтори Кокбърн някак унесено. Пресуши чашата и я остави върху масата. Устните му се извиха присмехулно, докато я оглеждаше. — Щеше да си несравнимо по-хубава, ако беше момче.
Теди не успя да се въздържи да не отбележи жлъчно, докато веждите й се стрелнаха нагоре:
— Независимо че съм жена, постигнах успех.
Кокбърн не си даде труда да възрази или просто не желаеше да коментира поведението си отпреди секунди.
— Накъде бяхте тръгнали, когато си въобразявахте, че ще се измъкнете?
В този момент тя не виждаше причина да лъже. Нито пък искаше да подлага на изпитание търпението на Кокбърн.
— Към Вирджиния.
Кокбърн я дари с насмешлива усмивка.
— Една жена винаги е наясно накъде е тръгнала. Особено ако е смела. Мъжете са глупави хлапаци и биха се отправили към непозната територия без какъвто и да било план. Но жена, която води със себе си слабоумния си брат, никога не би постъпила така неразумно. Не се съмнявам, че познаваш някого във Вирджиния.
— Познавам няколко фамилии.
Кокбърн се засмя снизходително.
— Не си играй повече с мен. Разбираш ме, нали, Теодора Лъвлейс? Може и да не ми е навик да убивам жени, но пък досега не съм срещал друга толкова веща измамница. Знаеш, че разполагам с похотлив екипаж, който би се възползвал от теб по начин, който ще те накара да се молиш да си мъртва. А и
