— Г… — Преглътна. — Господин Хоксмур…
В този миг зърна вратата в другия край на помещението. Още една стая? Съблекалня? Поколеба се. В съзнанието й изплува картината на мъж, зает с облеклото си.
Е, това щеше да бъде нищо, в сравнение със сцената, на която бе станала свидетел миналата вечер. Нямаше нищо лошо, ако надзърне. В крайна сметка посещението й бе строго делово. Нито един бизнесмен не би пропуснал изгодна сделка… независимо от риска. Същото се отнасяше и за нея.
— Господин Хоксмур, там ли сте?
Тишина.
Докато прекосяваше стаята, Доминик успя да се убеди, че поради някаква незнайна причина господин Хоксмур бе припаднал на пода в съблекалнята си и сега отчаяно се нуждаеше от помощта й.
Спря се пред отворената врата и подпря ръка на рамката.
— Господин… — Затаи дъх. Един мъж седеше с гръб към нея, надвесен над маса, осеяна с листа. Подът бе затрупан с книги и чертежи, свити на рула. Върху купчината книги до бюрото имаше празна гарафа, а до нея бе поставена чаша, наполовина пълна с червена течност. Два месингови свещника, покапани с восък, допълваха картината. Стаята, първоначално предназначена за съблекалня, тънеше в пълен безпорядък. Удивително приличаше на кабинета на Доминик в Ню Йорк.
Тя се втренчи притеснено в гърба на мъжа. Катраненочерната му коса се стелеше небрежно на вълни и стигаше до яката. Бялата ленена риза бе опъната на широките рамене. Но това, което привлече вниманието й, бяха ръцете му. Те, както и миниатюрният модел от дърво, който държеше. Пръстите му бяха невероятно дълги, а ръцете му бяха огромни, дори и за един моряк. Докато оглеждаше загрубялата им кожа и масивните китки, подаващи се изпод навитите ръкави, Доминик си представи как изтегля и навива без никакво усилие конопено въже, дебело петнайсетина сантиметра. Въпреки това той държеше дървения модел с удивителна нежност, която накара устата на Доминик внезапно да пресъхне. Имаше нещо в начина, по който пръстите му се плъзгаха по лъскавата повърхност, в начина по който се бе загледал в миниатюрния кораб, забравил за всичко друго…
Да, тя напълно разбираше неговата вглъбеност и интерес. Та нали бе в плен на същата магия. В деня, когато за пръв път бе стъпила на борда на кораба на родителите й, тя се бе влюбила в морето и корабите. Сякаш им се бе врекла в обич до гроб.
Мъжът се подпря с лакти върху разтворената книга и се втренчи в страницата. Доминик се повдигна на пръсти, за да може да види чертежите. Бяха на кораб. Приличаше на двумачтова шхуна. Пристъпи крачка напред, после още една, докато пред очите й се разкри целия чертеж.
Той се различаваше от традиционния стил на „Флийтуинг“, макар че носът бе все така масивен и сплескан, а задната част прежалено широка. Но имаше нещо ново в плоската платформа на корпуса и невероятно широките платна, което го отличаваше рязко от всички британски кораби. Нещо в този модел напомняше на американски кораб. Устните й потрепнаха. А Сайлъс твърдеше, че никога не бил срещал английски корабен конструктор, който да е склонен да приеме нещо американско.
Духът й сякаш се окрили.
— Ако главната мачта се удължи с още около тридесетина сантиметра, ще може да издържи на вятър от десет морски възела. Сигурна съм, че ще се преобърне, понеже баластът не е съвсем точно изчислен.
Господин Хоксмур не вдигна глава, но сякаш нещо внезапно раздвижи въздуха.
— Продължавайте — тихо рече той.
Доминик затаи дъх. Нещо… нещо я накара да изпита желание да се обърне и да побегне. Нелепо. Той просто я изпитваше. А тя със сигурност нямаше да се уплаши от това. нали? Вирна брадичка.
— Вашият чертеж не оставя място за някоя неволна грешка или пък за неточна преценка. И не е нужно.
Преди Доминик да успее да поеме въздух, той се надигна от стола и се извърна с лице към нея. Тя го зяпна смаяно. Отсреща я гледаше същото удивително красиво лице, което от миналата нощ бе завладяло мислите й. Наболата брада дори му придаваше още по-свиреп вид. Погледът му не издаваше нищо — никакъв знак, че я познава, нито пък сянка на раздразнение. Тази сутрин очите му бяха леденосребристи и не приличаха на сребристобяла разтопена лава, но излъчваха същото напрежение и сила. Дори сега й се сториха още по-застрашителни… след като вече знаеше на какво бе способен този мъж. Не… не…
Доминик не можеше да диша. Страхът бе сковал сетивата й. Едва се сдържаше да не се обърне и да побегне. В съзнанието й с кристална яснота изплува образът на този мъж без панталони.
Усети как страните й пламват. Този мъж… той беше…. как бе възможно? Съдбата със сигурност й бе изиграла лоша шега.
— В-вие не сте господин Хоксмур — задавено изрече младата жена.
— Понякога наистина предпочитам да не съм. — Устните му се извиха в усмивка. — Ала този случай не е от тях. — Погледът му бавно се плъзна по нея. Доминик бе сигурна, че той съвсем точно я бе преценил и класифицирал.
Тя стисна юмруци и в следващия миг с изумление видя как мъжът се обърна и започна да се рови из разпръснатите по бюрото листа.
— Играта започва — промърмори той. — Кой те изпраща?
Доминик се напрегна. Игра? Бръкна в джоба си за писмото.
— Вие самият.
Гласът й замря в гърлото, когато той се извърна рязко и отново я погледна, сякаш се опитваше да си припомни… или по-скоро да претегли вероятността да са се срещали. Черните му вежди се сключиха и той придоби още по-зловещ вид. Доминик отново усети пронизващия му поглед.
— Не ми се струва особено вероятно. Но в същото време няма да си първата ми уговорка, направена под влиянието на прекалено много коняк.
Уговорка? Доминик се наежи и вирна глава. Този мъж бе непоносимо дързък.
— Господин Хоксмур…
— Николас. — Приближи към нея и на Доминик изведнъж й се стори, че въздухът в стаята е недостатъчен и тя се задушава. Мъжът наведе глава и се втренчи в очите й. Миглите му бяха невероятно дълги, но очите му изглеждаха уморени, дълбоки и уморени. Тя внезапно разбра, че този човек не бе спал през изминалата нощ.
— Обикновено не се занимавам с такива работи в седем сутринта, особено когато очаквам посещение. И никога в моята стая. Изглеждаш ми смътно позната.
Уханието му я обгърна подобно на прегръдка. Изпита усещането, че потъва. Защо не можеше да говори? Да говори ли? Та тя едва дишаше. Гърлото й се бе свило.
Всичко, за което можеше да мисли, бе как изглежда този мъж без панталони…
Не. Договорите. Договорите за кораби.
Дъхът му бе топъл, примесен с мириса на вино. Той изучаваше внимателно лицето й, опитвайки се да си припомни овала на страните й, кестенявите коси, които се подаваха изпод бонето й, извивката на гърдите й. Не я бе докоснал, но въпреки това Доминик имаше чувството, че я бе сграбчил със силните си ръце. Вътрешностите й се преобърнаха. Стори й се, че ако остане още малко, той ще я погълне цялата:
Затвори очи. Имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат. Устните й се разтвориха в усилието да си поеме въздух.
— Да. — Думата погали лицето й. Топла, нежна, после пръстите му погалиха брадичката й, повдигнаха я…
Устните му леко докоснаха нейните също като крила на пеперуда. Доминик рязко отвори очи. Устните й трепереха, а кръвта във вените й запулсира. Тя се наведе напред, олюля се…
Договори. Кораби… много кораби.
Мъжът повдигна главата й и присви сребристите си очи.
— Може би… — Впи поглед в устните й, после се взря в очите й със смразяваща настойчивост. — Тук нещо не е наред. — Отдръпна се и скръсти ръце пред гърдите си. — Кой те изпрати?
— Какво?
— Барне ли беше? — Злобният му тон я накара да потрепери. — Проклето, глупаво копеле! Мисли си, че
