разсейващи, нали?

Извърна се с триумфална усмивка, прошумоля с полите си и закрачи към вратата с гордо поклащащи се пера. Той остана подпрян на касата дълго след като вратата се затвори зад нея. Трябваше да минат поне няколко минути преди да успее да прогони от главата си спомена за стегнатото й задниче и полюшващата се дебела плитка. Ала ароматът й остана с него през останалата част от сутринта.

ГЛАВА 4

Доминик се бе изправила до перилото на „Мисчиф“, загледана в пенестите вълни, които се носеха от север на запад, подгонени от студеният вятър. Небето бе чисто, а солените пръски охлаждаха лицето й. За десети път погледна към златния часовник, който стискаше в юмрука си.

— Прибрани ли са тежките платна? — попита тя Гарет, отговарящ за корабните съоръжения.

— Да, госпожице. И леките са вдигнати.

— Бъдете готови. — Пъхна часовника в джоба на полата си, извърна се към пристанището и зърна Сайлъс да разговаря с неколцина джентълмени с меки шапки на главите, явно важни клечки. По дяволите, изглежда всички в Каус бяха важни клечки. Корабоплаването бе символ на успех и развлечения.

Погледа за малко групичката около Сайлъс, докато предъвкваше долната си устна, после отмести поглед към каменната пътека, водеща към сградата на яхтклуба. Никъде не се виждаше висок и широкоплещест силует. Стисна зъби и погледна към Гарет.

— Ще отплаваме в единадесет. Точно до секундата.

Дори и Гарет да бе забелязал нещо странно в резкия й тон, не го показа. Високият му глас, крещящ заповедите, се издигна до безоблачното небе. Моряците се заеха да ги изпълняват, като някои се покатериха пъргаво като маймуни по мачтите, за да опънат платната.

Ще отплават точно в единадесет. Още две минути. Проклет Хоксмур.

— Някакви предложения? — попита тя, когато Сайлъс се качи на борда. Той бе облякъл най-хубавия си костюм и с малкото коремче и идеално пригладените мустаци имаше вид на преуспял корабен магнат.

Сайлъс бутна шапката си назад и присви очи към платната.

— Ако научих нещо от онези джентълмени, Доминик, то е, че корабостроенето е изкуство, в което англичаните са ненадминати.

Младата жена усети как надеждите й помръкват.

— И това ли е всичко? — Подпряла ръце на хълбоците, тя намръщено изгледа групата джентълмени, които наблюдаваха кораба й. Дори оттук виждаше презрението, изписано на лицата им. — Нито един от тях ли не проявява интерес да сключи договор? Дори за един кораб?

— От американски конструктор и корабостроител? — изсумтя Сайлъс.

— Всичко е, защото съм жена.

— Разбира се, този факт не е предимство. — Сайлъс сложи ръка на рамото й. — Но не би имало значение дори и да си мъж, притежаващ най-бързоходния кораб, след като си от Америка. По дяволите, нито един от тях дори не предложи да се съревноваваме в открито море. Надменна пасмина, не би се унизила да се състезава с някакви си американци. А аз си мислех, че можем да се утешим поне с някоя и друга победа.

— Вече е твърде късно за това — промърмори Доминик. — Ако знаех, вчера щях нарочно да изгубя състезанието. Можехме да се преструваме на неопитни зайчета, да сключим облог с поне десетина от тях и после да им изпразним джобовете. Тези надути пуяци дори не ни включваха в сметката!

— Английски копелета! — изруга Сайлъс. Доминик стисна зъби.

— Надявам се, че не си задоволил любопитството им.

— Разбира се, че не. Макар че те не говореха за кораба. Обсъждаха Хоксмур, онзи приятел, който е собственик на „Флийтуинг“.

Доминик усети как нещо се раздвижва в стомаха й.

— О? — попита тя и извърна очи към елегантния край на фалшборда. Високомерните англичани бяха забравени. Стрелна крадешком Сайлъс с поглед.

— Още едно копеле — пренебрежително заяви той и се обърна, за да оправи въжето, увито около фокмачтата.

Доминик прокара пръст по края на перилото, питайки се какво ли ще каже Сайлъс, когато му съобщи, че тъкмо същото копеле много скоро ще се качи на борда за пробно плаване.

— Това ли казаха те?

Гъстите вежди на Сайлъс подскочиха нагоре, ала пръстите му продължиха ловко да развиват въжето.

— Те ли? По дяволите, те не биха го казали направо. Но мога да те уверя, че никой от тях не питае топли чувства към Хоксмур. Злорадстваха, че бил победен от един американец. Кълна се, че това бе единствената причина, поради която изобщо благоволиха да разговарят с мен.

— Някой от тях да не се казва Барне или Ангълси? — попита Доминик.

Сайлъс се намръщи, опитвайки се да си припомни.

— Той е мошеник, Сайлъс.

— Не, те не казаха това. Авантюрист. Комарджия. Крадец. Разбойник. Негодник! Изобщо мъж с множество качества. Съблазнител на омъжени жени. Един мъж, който винаги получава това, което пожелае. Но не и мошеник. Симпатични момчета са, нали?

— Те не го харесват.

— О, казаха, че са принудени да го търпят. Изглежда, че е свързан с някои важни и влиятелни представители на аристокрацията, както и с доста съмнителни типове. Казват, че има смесена кръв.

— Смесена?

— Неблагородна. — Сайлъс я изгледа. — Също като теб и мен. Разбира се, ако ме питаш, те всички тайно му завиждат за парите и за репутацията. Едно от онези приятелчета заяви, че знаел със сигурност, че Хоксмур участва в незаконни сделки с представители на подземния свят.

Доминик пристъпи към него.

— С подземния свят?

Сайлъс се наведе към нея.

— Защо шепнеш?

Доминик примигна и бързо се отдръпна.

— Просто това ми звучи… доста опасно.

— И би трябвало. Този Хоксмур има славата, че може да купи всеки и всичко, на съответната цена, разбира се.

— И как го постига?

Сайлъс сви рамене.

— Има много бързи кораби. Изглежда, че митническите катери не могат да го настигнат. По този начин избягва данъците и таксите.

— Не е достатъчно бърз.

Лицето на Сайлъс се разтегна в широка усмивка.

— Истина е. Говори се обаче, че напоследък е открил някаква диамантена огърлица, принадлежала някога на Мария Антоанета. Това затвърдява репутацията му.

Доминик преглътна с усилие. Искаше й се да не вярва с такава лекота на всичко това. Мъжът, когото тя познаваше като Николас Хоксмур, изглеждаше способен на всичко, независимо от рисковете или може би именно заради тях.

— Огърлица?

— Да, огърлицата, известна с името „Синият огън“ — кимна Сайлъс, очевидно впечатлен от историята. — Преди няколко години английският парламент възложил задачата на неколцина от своите шпиони да открият огърлицата във Франция. Носели се слухове, че първоначално е била открадната от окупационните английски войски преди около двадесет и пет години. Изчезнала отново на път за Лондон през миналата година. Открадната. Изгубена завинаги или поне така смятали всички. Докато кралицата5 лично не изпратила да повикат Хоксмур.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×