Солент — добави той. — Много добре ти е известно.
— Ъъъ — заекна Доминик. — Да, разбира се. Сменете наклона на платната. Ще се движим преди вятъра. Нагледах се достатъчно на Солент.
Сайлъс я изгледа продължително, после се обърна и се отдалечи, мърморейки нещо под нос. Не, Сайлъс не бе никак доволен, че го бе изключила от тази работа. И защо го бе направила? Доминик спря поглед върху Хоксмур. Той я гледаше, сякаш пламналите й страни му доставяха особено удоволствие.
— Кажете ми, господин Хоксмур, какво предпочитате — започна Доминик, опитвайки се гласът й да прозвучи делово — платната да са удължени по протежение от носа до кърмата или квадратни?
— Удължени от носа до кърмата, разбира се. Като тези.
— Когато един кораб се движи преди вятъра, както ние в момента, квадратните платна имат най-голяма тяга.
— Отново ме изпитвате.
— Нима? Просто исках да изтъкна, превъзходството на моите платна пред английските.
— И това ли правите?
— Разбира се. Те са изработени от петдесет и пет сантиметрови ивици от много стегнато изтъкано памучно платно. А не от някакъв рехав лен.
— Гледай ти!
— И са опънати по рамената на мачтите като кожата на барабан, а не са отпуснати като тези на „Флийтуинг“.
— Така си и мислех. Все пак смятате да ми преподавате урок по корабостроене.
— Наречете го както искате. Платната на „Флийтуинг“ убиват силата на вятъра и намаляват скоростта. — Погледите им се срещнаха. — Доста нефункционално изпълнение, господин Хоксмур.
— Благодаря ви, госпожице Уилъби.
— Разбира се, ако малко удължите ватерлинията…
— Госпожице Уилъби…
— Не искате да обсъждате ватерлинията? Сигурно ви е известно, че скоростта е правопропорционална на квадратния корен от дължината на ватерлинията и че резултатното въздействие върху платната и баласта…
— Госпожице Уилъби…
— Колкото до носа, е, аз разбира се, мога да ви докажа с цифри предимствата на острия нос пред широкия плосък нос. Наистина, когато преди няколко години се заех е проекта на „Мисчиф“, аз първо проучих всички модели лоцмански лодки…
Той се придвижи толкова бързо, че думите й заседнаха в гърлото. Надвеси се над нея, огромен, тъмен и опасен също като мъжа в библиотеката. Ако не държеше руля на „Мисчиф“, сигурно щеше да се свие от страх. Стисна я за раменете и се взря в очите й… Приличаше на баща, мъмрещ непослушното си дете.
— Госпожице Уилъби, вие спечелихте моето възхищение и уважение, когато вчера сутринта ме победихте с вашия кораб.
Тя отвори уста, но от нея не се изтръгна нито звук. Чувстваше се вцепенена, сякаш се бе превърнала в гранитна скала. Да гледа право в очите му, да усеща ръцете му, сключени около нея, да осъзнава силата, която този мъж притежаваше, да знае на какво бе способен върху бюро, без дрехи… това й дойде твърде много. Внезапно почувства как вътрешностите й пламват. Стисна очи.
— Моля ви, недейте — прошепна.
— Какво, по дяволите? — Той я пусна толкова внезапно, че тя едва не падна.
Доминик отвори очи и усети как я облива огромна вълна на облекчение.
Той я гледаше със странно изражение на лицето.
— Вие не давате и пет пари за опита ми на конструктор — рече той. — Интересуват ви само парите ми.
Тя преглътна. Щом поставяше нещата по този начин…
— Да.
— Тогава ми спестете този разговор за платна и тям подобни. Ако ми хареса това, което ще видя на долната палуба, смятайте сделката за сключена. Ще ви дам десет хиляди в чекове като предплата. А когато пристигнем в Лондон, ще заплатя още петдесет хиляди за „Мисчиф“ и от каквато сума се нуждаете, за да започнете работата по останалите три кораба. Съгласна ли сте?
На гърлото й сякаш бе заседнала огромна буца. „Десет хиляди на ръка?“
— Лондон — чу се да казва. Погледът му можеше да среже стъкло.
— Ще ви напиша чек за останалата сума до моята банка. Какъв е проблемът?
В главата й се блъскаха стотици мисли. Какво още би могла да поиска от него? Какво би направил баща й?
— Препоръки — избъбри тя.
Той стисна челюсти. Лицето му потъмня, но нещо в него и вдъхна увереност. Странно.
— Препоръки — промърмори Хоксмур. — Всичките ми делови партньори се задоволяват със суми в брой.
„В брой?“
Мъжът поклати глава.
— Хайде, елате с мен. Искам да видя долната палуба. — Скочи от мостика и й хвърли поглед през рамо. — Предполагам, че можете да се доверите на Сайлъс да поеме управлението.
— Много повече отколкото на вас — отвърна тя и кимна към Сайлъс. Напрегнатият й тон предизвика насмешлива гримаса от страна Николас Хоксмур. Това бе достатъчно Доминик да изпъне рамене и да вдигне гордо глава.
Усмихна се на Сайлъс, пусна руля, вдигна полите си, мина покрай Хоксмур и се запъти към стълбата, водеща към каютите.
ГЛАВА 5
Изглежда не всички жени се препъваха в полите си, както бе присъщо за пола им. Госпожица Уилъби маневрираше доста умело между такелажа и лабиринта от платна, както и сред моряците, неуморно сновящи по палубата на „Мисчиф“. Николас, който не бе запознат с кораба, откри, че е невъзможно да стои близо до нея. На няколко пъти едва не се блъсна в гротмачтата, за малко да събори неколцина от членовете на екипажа и дори веднъж заплете крака си в едно навито въже. За пръв път в живота си се чувстваше не на място на борда на кораб.
Когато тя вдигна полите си, за да си проправи път към стълбата, той по навик се спря зад нея. Или може би по-скоро воден от мъжкия си инстинкт. Госпожица Уилъби се движеше бързо и очевидно нямаше никаква представа за гледката, която представляваше, вдигайки полите си почти до коленете.
Докато я наблюдаваше, Николас усети как нещо трепна в гърдите му. Тя наистина имаше най- великолепните женски крака, които досега бе виждал. Дълги и стройни, с фини мускули и изящна форма. По дяволите, те бяха по-дълги от глезена до коляното, отколкото е дължината при повечето жени от глезена та чак до средата на бедрото. Можеше само да гадае колко дълги са бедрата й. Никак не бе чудно, че се движеше с такава лекота и грация.
Младият мъж усети някаква странна сухота в гърлото си. Обикновено забелязваше и оценяваше само женските гърди. Краката никога не бяха съдържали за него такова… примамливо обещание. Още повече пък крака, обути в плътни черни чорапи, вдигнати до над коляното. Да не говорим за грубите ботуши, стигащи до глезена й. Нито пък за сивите и раздърпани фусти, които изглеждаха така, сякаш бе търкала палубата с тях. Нямаше нищо привлекателно в това. Нищо, което да предизвика това странно привличане и желание.
И толкова явна възбуда.
— Идвате ли? — Тя стоеше, стъпила с единия крак на стъпалото. Гледаше го намръщено, но в този миг му се стори някак си малка и уязвима. Прииска му се да я сграбчи в прегръдките си и да вкуси сладостта на устните й.
Сигурно за миг мислите се бяха изписали върху лицето му, защото тя примигна, после се втренчи в
