може да ме накисне с девственица след това, което му сторих. По дяволите, можеше да се справи по-добре, макар че преди малко успя да ме заблудиш. Говореше така, сякаш разбираш от кораби. — Разтърси глава. — Невинността ти е съвсем ясно изписана на лицето. Можеш да му припомниш, че през целия си живот съм избягвал такива като теб. И докато го правиш, можеш да го накараш да ти предаде някой и друг урок по целуване.
Все едно я бе полял с кофа студена вода. Всички видения се изпариха от главата й. В тази минута го виждаше съвсем ясно и го намрази с цялото си сърце.
— Сигурно сте по-добър любовник, отколкото моряк. В тази област навярно няма да подцените противника си. Ще търпите поражение всеки път, дори и вятърът да духа отляво.
Завъртя се, но той я сграбчи за ръката. Доминик се дръпна, но той не я пусна. Изгледа го свирепо. Той се усмихна, дръпна ръката й и я принуди да приближи. Усети топлината на тялото му. Погледът му се спря върху устните й и тя внезапно бе обзета от страх — глупав и необоснован страх, породен от това, което зърна в очите му. В този миг той видя смачканото писмо в ръката й. Ръката му покри нейната и измъкна листа. Отвори го, втренчи се в написаното, после я изгледа.
— Какво, по дяволите, е това?
— Много добре знаете какво е, господин Хоксмур. Нима не познавате собствения си почерк?
Мъжът стисна устни. Изглежда не бе от търпеливите.
— Откъде го взе?
— Беше донесено на моя кораб. А сега, ако обичате, пуснете ръката ми. Нямам нищо общо с господин Барне или с когото и да било друг, който си търси заслужено отмъщение. Не че ги обвинявам. Ни най- малко.
Изведнъж я пусна. Впи поглед в нея, докато тя разтриваше ръката си.
— Твоят кораб?! — повтори и сбърчи вежди.
— Да, сигурна съм, че много добре го знаете. — Устните й се извиха в самодоволна усмивка. — Става дума за „Мисчиф“.
Очакваше, че лицето му ще изгуби цвета си, или поне се надяваше.
— Знам го. Но аз изпратих писмо до Уилъби. — Изгледа я с нарастващо раздразнение. — За господин Уилъби.
Доминик усети как гръбнакът й се скова.
— Моят брат е в Лондон. Той управлява английския клон на корабостроителната компания „Уилъби“, докато аз…
Хоксмур махна ядосано с ръка.
— Да, знам. Говорих с него. Това е… — Пое дълбоко дъх с изражението на човек, свикнал отдавна да се оправя с непокорни и твърдоглави жени. — Добре. Вие сте сестра му. Аз исках да се срещна с вашия брат.
Доминик примигна.
— Но аз нямам друг брат.
Очите му се присвиха и заприличаха на две тесни цепки. Придоби още по-заплашителен вид.
— Нарочно ли се опитвате да ме объркате, госпожице Уилъби, или аз нещо не разбирам?
— О, със сигурност вие нищо не разбирате.
Лицето му потъмня.
— Аз ли?
— Точно така. Разбирате ли, господин Хоксмур — Тя примигна, после се намръщи. — Не, изглежда, че не разбирате, и тъкмо в това се състои проблемът ви.
— В момента единственият ми проблем сте вие, госпожице Уилъби.
— Така ли? Само допреди малко беше господин Барне. Ако питате мен, изглежда сте се заловили с твърде много задачи, господин Хоксмур.
Той се втренчи в нея, а по врата му бавно плъзна червенина. Не, не беше от смущение. Той не бе от тези мъже, които лесно се смущават. Ненапразно прелъстяваше чужди съпруги, без дори да му мигне окото. Не, това бе гняв, гняв, който се натрупваше бавно и избухваше със страшна сила.
— Коя, по дяволите, си ти? — прогърмя гласът му. Тя протегна ръка, усещайки как гърлото й се стяга от гордост.
— Доминик Уилъби, собственик, конструктор и капитан на шхуната „Мисчиф“. Срещнахме се неофициално вчера сутринта в пристанището по време на състезанието. А след това малко по-късно… в онази стая… когато вие… и онази Маргарет… — Лицето й придоби пурпурен оттенък. В този миг й се прииска да бе сдържала езика си. Или по-добре вече да си бе тръгнала. Не би могла да сключи сделка с този мъж. Когато го погледнеше, всичко, за което можеше да мисли, бе…
Онова бюро…
Не. Договорите. Много кораби.
Извърна поглед в мига, в който пръстите му сграбчиха нейните.
Николас почти усети как цялата му гордост се разби подобно на вълна в остра скала. Едно е да бъдеш победен от опитен моряк. Е, разбира се, беше си доста горчив хап, който се наложи да преглътне. Особено за мъж като Николас. Още повече от някакъв си американец. Всеки уважаващ себе си англичанин би носил срама от подобно поражение, докато е жив. Но за един безразсъден авантюрист, който се гордееше с факта, че не подражава никому, провалът на новия му проект бе като ритник в задника. Прекара цялата нощ, като непрекъснато поправяше миниатюрния образец, ала не стигна до никакво решение. Нещо не бе наред. Усещаше го, ала не можеше да го определи.
Но да бъде победен от жена? От една жена? От нещо толкова нежно, податливо и напълно лишено от всякаква сериозна мисъл? Нима от най-ранна възраст не бе разбрал, че жените не стават за нищо друго освен за едно — физическо удоволствие? Да ги гледаш. Да ги показваш. Да им се наслаждаваш. В продължение на двадесет години бе станал изкусен майстор в тази игра. Преследваше и съблазняваше омъжените жени с умение, ненадминато в цяла Англия и дори в Европа. Приписваха му безброй опити за самоубийство на изоставени любовници. Умееше да овладява ситуациите и да ги обръща в своя изгода. Работеше, когато пожелаеше и за когото пожелаеше, и то само ако наградата си заслужаваше усилието.
Тогава защо, по дяволите, се чувстваше така, сякаш някой си бе направил жестока шега с него? Може би защото тъкмо това се бе случило. Дру Уилъби например, подтикван от мадейрата и собствената си унизена гордост. Николас доста лекомислено бе подценил страстта на американеца към Сабин, както и лукавството му.
Много рядко репутацията на Николас му бе оказвала лоша услуга, ала очевидно този бе един от тези редки случаи.
Една жена… по дяволите, почти момиче, с лунички по носа, облечена в смешни и старомодни дрехи, с кожени ръкавици и ужасяваща сива рокля, в която приличаше на изпаднала в беда девица. И в същото време имаше нахалството да примигва насреща му с тези огромни златистозелени очи, сякаш цялата гилдия на корабостроителите от всички краища на света бе затаила дъх в очакване да чуе мнението й относно конструирането на последния модел бързоходен кораб.
Гордостта, която излъчваше, бе също така лишена от притворство, както и невинността й. Обаче в същото време у нея липсваше всякакво злорадство, както можеше да се очаква. Никаква демонстрация на собствено превъзходство, толкова присъщо на успелите мъже в корабостроителния бизнес. Разбира се, още не бе споменала условията за евентуалното делово споразумение помежду им. Но засега не виждаше нищо хищно у тази жена.
Николас бе почти готов да повярва, че победата бе достатъчна за нея, а славата не беше от голямо значение. Очевидно се отнасяше с презрение към малкото му тайно забавление миналата вечер в библиотеката. Странно. Може би затова му бе толкова трудно да я вмести в представите си за преуспял корабен конструктор и капитан на кораб. Е, това, а също и споменът за вкуса на устните й, което от само себе си бе още по-необяснимо, като се има предвид краткотрайността на целувката. Тя бе чиста и непокварена.
Скръцна със зъби и се опита да измисли някаква благородна забележка. Дори и най-отявленият
