— Почти чувам как цената на договора се увеличава.
— С всяка изминала минута.
— От това, което видях, „Мисчиф“ струва шестдесет и пет хиляди. — Очите му нито за миг не се отклониха от нейните.
— След като видите и салоните, ще ми даде седемдесет с усмивка.
Хоксмур вдигна вежди.
— Знаете ли, че сте доста добра.
— Аха, при това съм още начинаеща. — Изплъзна се изпод ръката му, преди той да успее да я спре.
Хоксмур я откри в първия салон в предната част, точно след моряшките каюти.
— Палисандрово дърво — промърмори той, възхищавайки се на дървената ламперия по стените. Сви ноздри, вдъхвайки аромата на лимон и восък. — Дървото мирише на ново.
— Аз… Тя вдигна вежди, стисна устни и го погледна. — Ново е. — Изглеждаше така, сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа.
Хоксмур я гледаше как се движи между канапетата и креслата, подредени в помещението. Едната й ръка се плъзгаше по лъскавите дървени облегалки.
— Всичко е тапицирано с копринено кадифе — рече тя с неприкрита гордост в гласа. — Чайниците, каничките за мляко и сметана, купичките за захар са сребърни от времето на кралица Ана6. Сервизите за чай са от майсенски порцелан, а покривките са от брюкселска дантела. Не съм се скъпила в обзавеждането.
Това бе очевидно. Ала Хоксмур хвърли само бегъл поглед на обстановката. Предпочиташе да следи фигурата на госпожица Уилъби, която се носеше из полутъмния салон. Докато наблюдаваше грациозните й, женствени движения, никога не би повярвал, че същата тази жена се чувства като в свои води на палубата на кораб или в открито море.
— Чувал съм, че най-голямата мечта на едно американско момиче е да се омъжи за благородник — отбеляза той.
Тя го погледна.
— Всеки европейски благородник от стар, макар и разорен род има шанс да си намери жена в Америка. Вие какво мислите по въпроса?
Тя сви рамене.
— Нищо не мисля.
— Не се ли интересувате от благородническа титла? За морето ли се смятате омъжена?
Тя заобиколи последното канапе и спря пред него.
— Бракът не ме интересува. Независимо дали е с благородник или не.
Той я дари с най-очарователната си усмивка.
— Бихте ли желали да споделим мнението си по този въпрос, госпожице Уилъби?
— Не държа.
Усмивката му стана още по-широка.
— Може би имаме еднакви причини да избягваме брака.
— Вие не избягвате брака, господин Хоксмур. Вие по-скоро се боите от него. Затова предпочитате да го разстройвате.
Той не успя да сдържи удивлението си.
— Внимавайте, госпожице Уилъби. Досега не съм осуетил ничий брак.
— Не, вашите похвати са много по-фини. Вие просто сеете семената на съмнението.
— Нужно е доста дълго време, докато семето се хване и пусне корени.
Доминик вдигна пренебрежително вежди.
— Сигурна съм, че вижданията ви по въпроса са доста интересни, но в момента, господин Хоксмур, предпочитам да говорим за договори.
Корабът се залюля и Николас разкрачи крака, за да запази равновесие. Доминик вдигна поглед към тавана.
— Разбира се, ние постигнахме споразумение, госпожице Уилъби, но аз искам „Мисчиф“ незабавно да бъде ремонтиран в Лондон при „Райт, Фулър и Смит“.
Младата жена зяпна изумено.
— Ремонтиран? Та аз съм подменила всяка мебел и съм я претапицирала само преди месец… — Затвори уста. Примигна и вирна брадичка. — Приемам това като лично оскърбление, господин Хоксмур!
— Недейте. „Райт, Фулър и Смит“ са най-добрите в света.
— И пет пари не давам кои са! Този кораб е снабден с всички удобства. Никой нормален човек не би се осмелил да развали съвършенството му. — Тя изписка и политна към него, защото корабът рязко се наклони надясно. Николас инстинктивно обви ръце около нея и почувства…
Не, съвсем не очакваше подобно нещо… нито пък си бе представял, че тя ще се озове в прегръдките му. Но Николас никога досега не бе поглеждал към жена без подсъзнателно да знае какво ще почувства тя като се притисне към него. В резултат никога не бе изпитвал усещането за нещо ново, тръпката на непреживяното. Но госпожица Уилъби през всичките й пластове муселин и фусти, дебели черни чорапи и ледена резервираност бе за него нещо като… нещо отвъд въображението му.
Едно малко късче от блаженството. За един смайващ миг той се потопи в нежното й ухание на лавандула.
— О! Стъпили сте върху крака ми, господин Хоксмур.
— Аз… — Младият мъж отмести крака си. — Извинете ме.
Коприненомеката кестенява коса го погали по брадичката. Тя се завъртя неспокойно в ръцете му и той откри, че се взира в очите й. Те не бяха жълти, бяха златисти и топли, по краищата оградени със изумруден пламък. Миглите й бяха гъсти и извити и достигаха до веждите й. Той усещаше пулса й под пръстите си. Изведнъж почувства странно стягане в областта на сърцето. Юмручетата й го заудряха по гърдите.
— Пуснете ме, господин Хоксмур, преди Сайлъс да ни е изпратил на дъното на морето.
— Да, разбира се. — Свали ръцете си от кръста й и отстъпи назад. Чувстваше се твърде едър и недодялан, като селско момче, оказало се случайно в стая, пълна с произведения на изкуството.
Недодялан? Стисна юмруци и пак ги отпусна.
— Дяволите да го вземат онзи старец — промърмори тя и издуха една немирна къдрица от челото си. Мина покрай Хоксмур и едва го удостои с поглед. — Мога да ви уверя, че случилото се не е по вина на проекта ми.
— Естествено, човек би могъл да си помисли…
— О, недейте. Корабът е съвършен от носа до кърмата. За всичко е виновен Сайлъс. Той не познава тези води. Хайде, елате. Няма защо да стоите тук. Може да се нуждаем от вас за баласт.
— За баласт — повтори той, наведе глава, за да мине през вратата, и я последва по коридора към стълбата. Не разбираше защо, но се чувстваше така, сякаш го бяха поставили на мястото му. И то за какво? Защото я хвана, преди да забие вирнатия си нос в пода.
Пое дълбоко дъх, докато тя се изкачваше пред него по стълбите. Загледа се в стегнатия й ханш. Наведе глава и зърна краката й, миг преди полите да ги закрият. До слуха му достигна отчетливото тракане на токчетата й, докато крачеше към мостика. Николас я последва, без да се колебае.
— Баласт — промърмори. В същия миг една силна морска вълна го плисна в лицето и за миг отне дъха му. Един от моряците му хвърли едно въже, но без да го удостои с поглед.
— Ето. Помогнете ми да наглася платната.
Доминик скочи върху мостика, сложи ръка на кръста си и застана пред Сайлъс Стийл.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?
Сайлъс обърна нос към вятъра и присви уморените си очи.
— Просто за малко изтървах управлението на кораба. Зрението ми не е както едно време, нито ръката ми е толкова уверена на руля. Непрекъснато ти го повтарям.
Доминик пое курс към брега и потисна съмненията си към своя стар приятел. Скръсти ръце пред гърдите си и се опита да си придаде строг вид, но не успя. Не и със Сайлъс.
— Добре. Съжалявам, че не ти казах за Хоксмур. Но това не ти дава право да саботираш договора с
