Пленница на вятъра

него, като се държиш като безразсъден стар глупак. Можеше да ни потопиш.

— Просто се питах какво, по дяволите, правиш долу с него. Или по-точно какво той прави с теб.

Доминик преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

Сайлъс я изгледа с онази проницателност, която му бе спечелила името на един от най-уважаваните капитани в Ню Йорк Сити през последните двадесет години.

— Не вярвам на английските копелета. Особено на този. Той смята, че може да открадне това, което не може да купи.

— Преди малко изглеждаше доста впечатлен от него.

Сайлъс стисна челюсти.

— Това беше преди да разбера, че се каниш да сключваш сделка.

— Той е единственият клиент, когото успях да намеря, Сайлъс.

— Още една причина да не му вярваш — изръмжа възрастният мъж и нахлупи шапката си ниско над челото. Вятърът развяваше дългата му светложълта коса със сребърни нишки. Слънчевите лъчи проблясваха по златната халка на едното му ухо, придавайки му пиратски вид. Много мъже се страхуваха от него, ала не и Доминик.

— Не е нужно да му вярвам, за да построя за него три кораба — рече тя.

Сайлъс я изгледа остро.

Младата жена не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— Да, казах три. По шестдесет хиляди лири всеки. — Отпусна се на коляно пред него и обви ръце около ръката му, както правеше, когато бе малко момиче. Само че тогава се покатерваше в скута му и слушаше в захлас морските му истории. Боботещият му баритон заглушаваше шумовете от горната палуба. Винаги бе успявал да я пренесе на екзотични места, където опасностите и приключенията дебнат зад всеки ъгъл, но краят винаги беше щастлив. Обичаше го за това и се надяваше да му се отплати, като облекчи старините му. — Помисли си, Сайлъс. Ще можем да платим сметките, да отделим за работен капитал, да дадем на Томас Филпот премията, за която отдавна ни врънка, и пак ще ни останат достатъчно, за да построиш мечтаната си кръчма в Батъри на Осемнадесета улица.

За миг очите му заискриха с мека светлина. После, осъзнал, че предава нещо, Сайлъс изръмжа:

— Ще си купя кръчма и без твоя помощ, по дяволите, без да се налага да се забъркваме с такива като Хоксмур. Та ти можеш да сключиш договори и когато се върнем в Бостън. Освен това можеш да задържиш всички пари, за да спечелиш облога с баща си. Не искам да видя как ще продадат моето момиче на пазара за невести само заради една кръчма. — Чертите на грубото му, обветрено лице омекнаха, когато я погледна. — А през това време дяволът може да отнесе Томас Филпот. Този мъж направи цяло състояние, докато работеше за баща ти. И не се нуждае от никакви проклети премии. Алчно, долно копеле.

— Да, той е англичанин, нали?

— Дяволски си права. Започна да претендира за дял от компанията. Въобразява си, че го е заслужил.

— Сигурна съм, че двамата с татко са го обсъдили. — Доминик пренебрегна презрителното изсумтяване на Сайлъс. За никого в Ню Йорк Сити не бе тайна, че изобщо не бе съществувала любов между Сайлъс Стийл, дясната ръка на собственика на корабостроителната компания „Уилъби“, и адвоката и деловия му съветник Томас Филпот. Доминик знаеше много малко за причините, само това, че имаха двадесетгодишна давност. Щом баща й бе оставил бизнеса си в ръцете на Филпот, тя нямаше да оспорва решението му. Но лично предпочиташе Сайлъс Стийл пред дребния, прегърбен Филпот с вечните очила, кацнали на носа му. Той винаги се държеше надуто и студено. — Я ми кажи, Сайлъс, нали е нелепо да се мисли, че татко някога би имал делови отношения с някой, който престъпва закона?

— Той ли ти каза това? — остро попита Сайлъс.

— Имаш предвид господин Хоксмур? Да, всъщност каза ми го.

— Сякаш той е архангел Гавраил. Копеле. Не му вярвай, Доминик, казвам ти. Още повече, че самият той изглежда точно като онези, дето често престъпват законите. Само неприятности можем да очакваме от него. Помни ми думите, рано или късно ще ни навлече някоя беля. Това е все едно да се докоснеш до отрова. През живота си съм виждал много такива като него. Ще ти кажа, той е… — Погледът на Сайлъс се зарея над рамото на Доминик и застрашително потъмня. — Той е самият дявол — завърши и се прекръсти.

Дяволът. Доминик скочи на крака и рязко се извърна. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Погледна към Хоксмур, надвесил се от палубата над нея. Никак не бе трудно да повярва на предупреждението на Сайлъс. А тя винаги се вслушваше в Сайлъс, освен онзи път, когато й каза да изчака, преди да изведе „Мисчиф“ за пробното плаване с Франсис Банкс.

Дяволът… примамлив…

Задъханата жена, просната безпомощно върху бюрото…

Онзи отчужден израз на лицето му… „Мисчиф“ с двадесет оръдия на борда, застрашен от коварни плитчини… Не. Отвори уста.

— Ще ви дам по седемдесет хиляди за всеки кораб — каза Хоксмур и скочи на мостика. — Вземам „Мисчиф“ веднага, втория след четири месеца, а другите два след осем. Ще ви дам петнадесет хиляди лири веднага щом слезем на брега. Още двадесет, когато пристигнем в Лондон. Какво ще кажете, госпожице Уилъби?

Той се премести леко надясно и слънцето удари Доминик право в лицето.

— Тридесет, когато пристигнем в Лондон! И смятайте сделката за сключена, господин Хоксмур — избъбри тя. Протегна ръка и в следващия миг сякаш бе погълната от грамадната длан на Хоксмур.

Над вълните, плискащи носа на кораба, се разнесе недоволното ръмжене на Сайлъс.

ГЛАВА 6

Лондон Август, 1850 г.

Емелин Брадфорд, графиня Сейнт Леджър, седеше зад писалището си до еркерния прозорец в къщата си в Мейфеър, гледаща към Хайд Парк. Върху бюрото пред нея бе сутрешната поща, чаят, сервиран във фин китайски порцелан, кристална ваза с карамфили, доставени тази сутрин от Итън, както всеки ден през последните четиридесет години. Такава бе волята на графа и традицията се бе запазила и след смъртта му преди десет години.

В едната си ръка графинята държеше светската страница на лондонския „Таймс“, а с другата галеше снежнобялата котка, излегнала се в скута й. Тя погледна над очилата си, когато една сянка засенчи сутрешното слънце.

— Да, Бътънсбридж, какво има?

Икономът протегна ръка, облечена в безукорно бяла ръкавица.

— Това пристигна току-що, мадам.

Графинята погледна плика и печата.

— Мили Боже, това е от Уинтърхър! — Хвърли бърз поглед към Бътънсбридж. Икономът я гледаше, сякаш не намираше нищо особено в необичайното вълнение на господарката си, която притисна плика към гърдите си. — Благодаря ти, Бътънсбридж. Днес няма да има отговор.

Дори Бътънсбридж да намери за странно държанието на господарката си, не го показа с нищо. Оттегли се безшумно, като затвори вратата на салона зад гърба си.

Графинята счупи печата, отвори писмото и го вдигна към очите си, за да вижда по-добре през очилата. Трябваха й няколко минути, за да успокои треперенето на ръката си. Погледът й мигом се стрелна към подписа в края на писмото.

Винаги ваш Едмънд Търлестан, граф Уинтърхър.

Прегледа набързо писмото. Струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите. След близо тридесет години почти бе забравила подобни усещания.

Поради ужасните последствия, в противен случай не бих предприел подобни необичайни мерки, за да се